Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 115

Той отново се преви и тръгна, воден от магарешката диря. Тя продължаваше по пътя известно време, а после свърваше надясно, в същата посока, в която водеше пътеката, по която бяха вървели обущата. Сега, по земята между храсталаците, картината ставаше много по-ясна. На самата пътека бяха ставали много неща; магаретата, запрегнати в малкия бял микробус, бяха теглили товара си по непокътнатата земя и следите бяха недвусмислени. Магаретата — четири на брой, както заключи господин Полопетси — са били водени с камшик в ръка, от мъжа с обущата, а зад тях, застъпвайки поне част от отпечатъците от копитата им — беше минал белият микробус. Сигурно някой друг беше стоял зад волана и беше управлявал микробуса, докато те го дърпаха. Да, момчето беше управлявало, докато баща му беше водил магаретата. Точно така беше станало.

Оттук нататък беше лесно. Господин Полопетси проследи дирите по девствената земя в продължение на около половин миля, докато накрая видя няколко скупчени една до друга традиционни къщи от една стая и ограждения за добитък, изплетени от клони. Той спря. Сигурен беше, че малкият бял микробус е там, може би скрит под клони и листа, но въпреки това беше там. Какво да направи? Една от възможностите беше да изтича до черния път и да стигне обратно до шосето. Можеше да се върне в Габороне за около два часа и да съобщи в полицията, но дотогава микробусът би могъл напълно да изчезне. Той стоеше и мислеше и както си стоеше, забеляза, че едно момче го гледа от прага на една от къщите. Това предреши нещата. Сега вече не можеше да си тръгне, понеже момчето щеше да съобщи, че е бил там, и щяха да направят всичко възможно, за да се отърват от микробуса.

Господин Полопетси се приближи към най-близката от четирите къщи и тогава видя малкия бял микробус. Беше паркиран зад къщата, към която той се приближаваше, полуприкрит със стар брезент. При вида му той се изпълни с негодувание. Никога не беше разбирал непочтеността, а ето че виждаше очебиен пример за нагла кражба. Дали тези хора — тези хора, от които нямаше никаква полза — знаеха микробуса на какъв човек са откраднали? Най-лошите в Ботсуана бяха откраднали от най-добрите; така си беше, чисто и просто.

Докато той се приближаваше към къщата, от нея излезе един мъж. Този мъж, облечен в риза и панталони с маскировъчен цвят, тръгна към господин Полопетси и го поздрави.

— Да не сте се изгубили, раа? — попита мъжът.

Тонът му беше неутрален.

Господин Полопетси усети как сърцето му се блъска в гърдите.

— Не съм се изгубил — каза. — Дойдох да взема микробуса на моята шефка.

Той махна с ръка към полускрития микробус и погледът на мъжа го проследи.

— Вие ли сте собственик на този микробус? — попита мъжът.

— Не — отговори господин Полопетси. — Както ви казах, той е на моята шефка. Аз съм дошъл да го прибера.

Мъжът погледна настрани. Господин Полопетси го наблюдаваше и осъзна, че мъжът мисли. Трудно би било за него да обясни присъствието на микробуса, полускрит зад къщата му.