Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 114

Бащата на господин Полопетси, Ърнест Полопетси, който беше работил в психиатричната болница, беше запален ловец в свободното си време. Той рядко беше стрелял по диви животни, понеже нямаше пушка и разчиташе на другите да му дават назаем, но беше майстор в проследяването на дирите, оставено от животните, и беше научил и сина си да върши това. Беше му показал отпечатъците, оставени от различните животни — от цибетките, антилопите, даманите, — а също така му беше показал как да разбира преди колко време е минало животното. За това говореше вятърът, който навяваше малки песъчинки в отпечатъците, оставени от копитата или лапите на животното; за това говореше дъждът, който отмиваше всичко; за това говореше слънцето, което изсушаваше разрохканата почва. Да не забравяме и за превитата трева, която можеше отново да се изправи, но бавно и за определено време, което би могло да се прецени така, както човек разчита стрелките на часовника. Господин Полопетси беше усвоил всички тези познания и умения още като момче и сега, толкова неочаквано, имаше възможност да ги използва.

Той погледна към земята и започна своето дирене. Имаше отпечатъци, които би могъл да отхвърли още от самото начало: най-напред, следите от собствените му обувки и от обувките на господин Дж. Л. Б. Матекони — равни следи с меки гумени подметки; както и отпечатъците на маа Рамотсве, едните по-скорошни, а другите от по-отдавна, понеже тя беше стъпвала около микробуса предната вечер веднага след като той се беше развалил. А освен това имаше и други отпечатъци — чифт обуща, които бяха вървели по една пътека, която излизаше от дясната страна на черния път. Заедно с тези обувки бяха вървели и чифт боси крака, по-малки, следователно краката на дете или пък може би на дребна жена. Обущата бяха вървели в кръг, а след това бяха спрели и бяха направили нещо близо до масленото петно. После си бяха отишли и — точно така! — бяха се върнали заедно с втория чифт следи. Господин Полопетси се наведе ниско и разгледа мешавицата от дири: обувки, гуми (тесни отпечатъци от гуми — отпечатъците от самия микробус), а след това — следите от магарешки копита, които не можеха да се сбъркат с нищо друго. Да! — помисли си господин Полопетси. И още веднъж: Ами да!

Той се изправи и се протегна. Да се превиваш надве над земята беше доста неудобно, но само така можеш да бъдеш следотърсач. Човек трябва да слезе до това равнище, да види света от гледната точка на песъчинката и стръковете трева. Долу съществуваше съвсем друг свят, свят на мравки и малки буци пръст, подобни на миниатюрни планински хребети, но това беше свят, който би могъл много да ти разкаже за света, разположен няколко стъпки по-нагоре; трябва само да го попиташ.