Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 116

Господин Полопетси реши да бъде съвсем прям.

— Вие сте откраднали този микробус — обвини го той. — Не сте имали право да го вземате.

Мъжът го погледна с присвити очи.

— Не съм го откраднал, раа. Мерете си приказките. Просто го докарах тук, за да е на сигурно място. Не може човек ей така да си оставя колата насред полето.

Господин Полопетси почти ахна. Явната наглост на обяснението, което му даде мъжът, го порази. Нима този мъж си мислеше, че той е чак толкова наивен?

— Но как щяхме ние да разберем, че сте прибрали микробуса, за да го пазите? — попита той саркастично. — Може би сте оставили бележка, която не сме видели?

Мъжът сви рамене.

— Не искам да обсъждам това с вас — каза той. — Ако обичате, вземете си микробуса. И без това само ни задръства двора.

Господин Полопетси зяпна мъжа, борейки се с възмущението си.

— А сега ме чуйте, раа — каза той. — Чуйте ме много добре. Като сте взели тоя микробус, сте направили много сериозна грешка. Много сериозна грешка.

Мъжът се изсмя.

— Нима? — каза той. — Я чакайте да помисля. Да не би да е на президента? Или пък принадлежи на Ян Кхама, на главния съдия, или на някоя друга важна клечка! Че каква сериозна грешка съм направил!?

Господин Полопетси поклати глава.

— Този микробус не е на никой от тези хора — каза той спокойно. — Този микробус принадлежи на маа Рамотсве, която е старши детектив в Габороне. Нали сте чували за отдела за криминални разследвания, раа? Знаете за детективите, нали? Детективите са цивилни старши полицаи — нали знаете това, раа?

Господин Полопетси видя, че думите му оказват желаното въздействие. Другият мъж промени отношението си, вече не беше толкова безочлив.

— Казвам ви истината, раа — изхленчи той. — Исках само да се погрижа за микробуса. Аз не съм крадец. Повярвайте ми, раа. Това е истината.

Господин Полопетси знаеше, че това е всичко друго, но не и истината, ала реши да смени курса.

— Вие само върнете микробуса до шосето — изкарайте си магаретата, а после ние ще уредим да дойдат да го вземат на буксир.

Мъжът се намръщи.

— Да бия целия тоя път до шосето? Че това ще отнеме много време!

— Сигурен съм, че имате предостатъчно време — каза господин Полопетси. — Освен ако не искате да прекарате част от това време в затвора.

Мъжът не каза нищо. След това се извърна и подвикна на момчето, което ги наблюдаваше отдалеч.

— Изкарай магаретата. Микробусът отива до шосето.

Господин Полопетси се усмихна.

— Това вече е друга работа — каза той. — Детективката — всъщност трябва да я наричам главната детективка — си изгуби времето да идва до тук да си търси колата само за да открие, че я няма. Виждам, че вие тук сте отгледали хубави тикви. Няма да е зле да сложите четири от най-зрелите отзад в микробуса. Като компенсация за изгубеното време.

Мъжът зина да възрази, но размисли и с мрачно изражение тръгна да донесе тиквите. След това, с чудесния жълт товар в задната част на микробуса, колата беше запрегната в групата магарета и пътешествието започна. Отначало господин Полопетси вървеше до колата, но после реши да се повози в нея през останалата част от пътя, заедно с тиквите. Беше му удобно, настанен върху някакви стари чували, да гледа небето над себе си и да си мисли със задоволство за радостта, която ще изпита маа Рамотсве, когато й каже, че бялото й микробусче е живо и невредимо, спасено от плен, готово да й служи както преди — разбира се, след необходимия ремонт.