Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 113

— Днес реших един — каза ведро маа Макутси. — Почти открих един мъж, който е откраднал много пари.

— Почти ли? Да не би да се е измъкнал?

Маа Макутси се засмя и обясни как се беше сдобила с информацията, която щеше да помогне на хората в Йоханесбург да го намерят. Възрастният мъж я изслушва внимателно и се усмихна с удоволствие.

— Личи си, че сте много умна — каза той. — Това е хубаво.

Маа Макутси не знаеше как да разтълкува тази забележка. Защо беше хубаво, че е умна? Защо това би имало някакво значение за този старец? За миг тя се запита дали да му каже за резултата си от деветдесет и седем процента в Ботсуанския колеж за секретарки, но накрая реши да замълчи: човек не бива твърде често да споменава тези неща.

Поговориха още няколко минути, най-вече за магазина и за мебелите, които се продаваха в него. След това Фути Радифути се върна с поднос, на който крепеше три чаши чай, а след като изпиха чая, той й предложи да я закара до вкъщи с колата си и тя се съгласи. Хубаво би било, помисли си тя, да не й се налага да върви прекалено дълго с новите си червени обувки, понеже дясната започваше да я стяга — не кой знае колко, но все пак се усещаше.

Когато пристигнаха пред къщата й, Фути Радифути угаси колата. После се пресегна към задната седалка и взе един голям пакет, който връчи на маа Макутси.

— Това е подарък за теб, маа — каза. — Надявам се да ти хареса.

Маа Макутси огледа грижливо опакования подарък.

— Може ли да го отворя сега? — попита.

Фути Радифути кимна с гордост.

— От магазина е — каза.

Маа Макутси разкъса опаковъчната хартия. Вътре имаше възглавничка, везана възглавничка от златисто кадифе. Тя отдавна не беше виждала нещо толкова красиво и очите й се напълниха със сълзи. Какъв чудесен мъж беше той, добър мъж, който я харесваше достатъчно, за да й подари тази красива възглавничка.

Тя го погледна и се усмихна.

— Много си мил с мен — каза. — Много си мил.

Фути Радифути заби поглед във волана на колата. Нищо не можеше да каже.

Деветнадесета глава

Да опъваш каиша

Господин Полопетси стоеше под пустото небе, до черния път и една полумъртва акация. Възбудата му се проявяваше дори физически: пулсът му се беше ускорил и усещаше как кожата на тила му е настръхнала. Той гледаше как пикапът на господин Дж. Л. Б. Матекони се подрусва по черния път, отправен към шосето, а след него се вдигаше малък облак прах от сцеплението с пръстта на гумите с дълбоки грайфери. След като пикапът изчезна, той остана сам сред саваната, втренчен в петното на земята, където маслото от микробуса на маа Рамотсве бе изтекло до капка. Той се усмихна. Ако баща му би могъл да го види сега, как ли щеше да се гордее с него. Разбира се, той никога не си беше представял, че уменията, на които беше научил сина си, щяха да се използват по този начин, но още по-малко си беше представял, че синът му ще се озове в затвора, че ще работи като автомонтьор в „Тлоквенг роуд спийди моторс“ или ще стане, ако смееше да си го помисли, помощник частен детектив в „Дамска детективска агенция №1“. Разбира се, той не би могъл наистина да претендира за последната титла, но стига да му предоставеха някаква възможност да се докаже, защо пък да не се окаже също толкова добър като маа Макутси? Той никога не би се осмелил да иска да бъде втората маа Рамотсве, никой не би могъл да бъде, но поне можеше да върши онова, което правеше маа Макутси, независимо от нейните деветдесет и седем процента.