Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 108

Маа Макутси седеше на стола си с гръб, опнат като струна. Пред себе си на листче хартия беше написала:

„Заминал за Йоханесбург. Братовчед. Хотел“.

Тя се усмихна на себе си.

— Бяхте много любезен — каза на свещеника. — Съжалявам, че ви разпитвах за тези лични работи.

— А аз съжалявам, че не мога да ви помогна — каза свещеникът.

— Но ми оказахте голяма помощ — каза маа Макутси.

Това сложи край на разговора, както и на целия случай с изчезналия замбийски финансист. Сега вече проблемът можеше да бъде предаден в ръцете на други, но вече по един полезен начин, придружен от положителна информация. Стана ясно, че човекът, когото търсеха, беше в Йоханесбург, който, разбира се, е много голям град, но в него няма чак толкова много големи хотели, а и сега онези, които търсеха този мъж, щяха да знаят точно откъде да започнат.

Сега вече разполагаха с достатъчно информация, която да предадат на адвокатите, и да го сторят с гордо изправена глава. Докладът им щеше напълно да си е заслужил хонорара, помисли си тя; а що се отнася до самата нея, тя с нетърпение чакаше възможността да разкаже на маа Рамотсве какво е открила. Винаги й носеше огромно удовлетворение да може да съобщи за някакъв напредък.

Когато чу за връщането на пикапа, тя стана и излезе. Разбира се, беше очаквала да види микробуса на маа Рамотсве срамно теглен на буксир от пикапа, и сега със смайване видя единствено пикапа и печалната маа Рамотсве, която слизаше от него.

Маа Рамотсве й разказа какво се е случило и маа Макутси нададе скръбен стон, за миг напълно забравяйки добрата новина, с която бе смятала да я приветства.

— О, маа! — изплака тя. — Микробусът ти! Откраднали са микробуса ти! Ооо!

Господин Дж. Л. Б. Матекони се поотдалечи от двете жени с нещастен вид. Опита се да ги успокои с думите: „Ще намерим друг микробус. Има много…“, но маа Макутси му изшътка, понеже смяташе, че сега не е време за разумни мъжки съвети.

По-късно, когато двете с маа Рамотсве седяха заедно в кантората и посръбваха запарен набързо ройбос — който в този момент маа Макутси беше решила, че харесва, — ролите им се смениха и самата маа Рамотсве се зае да успокоява помощничката си.

— Е, все някога трябваше да си отиде — каза тя. — Господин Дж. Л. Б. Матекони често казва, че колите и микробусите не са вечни. Трябва да се примирим с това. Той е прав, нали?

Маа Макутси трябваше да признае, че това е така. Но дори и този факт не помагаше да се приеме по-лесно това чудовищно нещастие.