Читать «Във весела женска компания» онлайн - страница 109

— Ти си много спокойна. Аз щях страшно да се ядосвам, ако се беше случило на мен.

— Е — каза маа Рамотсве, — и аз се ядосах. Ядосах се, като видях, че микробусчето го няма. И продължих да се ядосвам в пикапа, докато се връщахме. Но какъв смисъл има да се ядосва човек сега, маа? Според мен гневът няма да ни помогне.

Маа Макутси въздъхна.

— Права си за гнева — каза тя. — От него няма полза.

— Е, кажи ми какво стана тук — каза маа Рамотсве.

Подканена по този начин, маа Макутси се облегна и се усмихна широко. Поне имаше нещо, което да компенсира, пък било то и съвсем малко, новините за микробусчето.

— Аз реших случая — каза тя скромно. — Онзи замбиец…

Маа Рамотсве възкликна доволна.

— Намерила си го? Къде е?

Маа Макутси вдигна ръка.

— Не е точно намерен — каза тя. — Но разбрах, че вече не е тук. Сега е в Йоханесбург.

Тя разказа на маа Рамотсве за разговора със свещеника и за това как той, без да иска, беше разкрил местонахождението на търсения от тях човек.

— Ти си мислиш, че е станало, без да иска — поправи я маа Рамотсве. — Но на мен ми се струва, че свещеникът отлично е знаел какво казва. Нали той беше наясно, че търсиш човек, който вероятно е откраднал голяма сума чужди пари? Нали знаеше това?

— Да, знаеше — потвърди маа Макутси. — Знаеше всичко това.

— Е — каза маа Рамотсве, — според мен този свещеник не е толкова глупав, колкото ти си мислиш. Струва ми се, че той просто е търсил начин да ти съобщи нещо, без да обременява съвестта си. Знаел е, че не бива да разкрива информация, споделена с него поверително, но ако е можел да го стори непряко, както явно е направил, може би не би изпитал чак толкова голяма вина.

— Но нима свещениците мислят по този начин? — попита маа Макутси.

— Несъмнено — отвърна маа Рамотсве. — Едно нещо, което съм научила в тази работа, е, че всички, дори и свещениците, намират начин да ти кажат разни неща, които знаят, че не бива да ти казват направо. А в случая с този свещеник, вероятно той си мисли, че ще е хубаво този мъж да бъде заловен. Именно затова ти е казал всичко, което е знаел, но го е направил по особен, заобиколен начин.

Маа Макутси се замисли.

— Но какво трябва да направим сега, маа? Това стига ли?

— Какво би предложил Кловис Андерсън? — попита маа Рамотсве.

Маа Макутси погледна опърпания екземпляр от „Принципи на работата на частния детектив“. Всъщност тя никога не беше чела книгата от кора до кора, макар да знаеше, че някой ден ще трябва да го стори.

— Той би казал, че никога не бива да забравяме кога трябва да престанем да задаваме въпроси — предположи тя. — А мисля, че казва това, нали?

— Именно! — възкликна маа Рамотсве и продължи: — Според мен на нас тази книга вече изобщо не ни трябва. Мисля, че вече знаем достатъчно, за да започнем да пишем наша книга. Не мислиш ли?

— Да — съгласи се маа Макутси. — „Работата на частния детектив, написана за жени“ от Прешъс Рамотсве и Грейс Макутси. Просто вече я виждам.

— Аз също — каза маа Рамотсве, и сръбна глътка чай. — Това ще е чудесна книга, маа, сигурна съм.

Като награда за успеха на маа Макутси маа Рамотсве я освободи за останалата част от деня.