Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 56

Господин Дж. Л. Б. Матекони си легна почти в полунощ. Чете вестник няколко минути, после угаси лампата и вестникът се изплъзна от ръката му на пода. Обгърнат от тъмнина, той заспа бързо, както се заспива след цял ден тежка работа. Сънят бе добре дошъл след дневния кошмар, който преживя. Но всичко бе минало — нямаше нито да скача, нито да се размазва на земята, нито да преживее унижението всички да видят колко се страхува…

Но тези мисли бяха последните, преди да заспи. Когато заспа, мислите на господин Дж. Л. Б. Матекони нямаха нищо общо със събитията от деня — нито с тревогите, нито с облекчението. По едно време той осъзна, че стои на ръба на една асфалтирана алея насред летището, а някакъв малък бял самолет, като тия, с които летяха в авиоклуба „Калахари“, се приближава бавно към него. Вратата на кабината му е отворена и отвътре се показва пилотът. Това е самата маа Потокване.

— Качвай се, господин Дж. Л. Б. Матекони — надвиква тя шума на мотора. Тя като че ли е нещо недоволна, че той се бави и господин Дж. Л. Б. Матекони се подчинява както обикновено.

Маа Потокване съвсем уверено движи лостовете и натиска копчетата, наведена над командното табло. Господин Дж. Л. Б. Матекони посяга към някакво копче, което явно е важно, защото свети с ярка оранжева светлина, но в този момент маа Потокване го плясва по ръката.

— Не пипай — вика му, все едно той е едно от сирачетата. — Опасно е!

Той се обляга на седалката и самолетът набира скорост по пистата. Дърветата са толкова близо, тревата е толкова мека и той си мисли, че сега е моментът да скочи, да се изтъркаля и да избяга. Но от маа Потокване не можеш да избягаш. Тя го поглежда строго и предупредително размахва пръст. После излитат и той гледа през прозорчето към земята, която остава все по-далеч под него, все по-малка и по-малка, една миниатюрна Ботсуана с крави като мравчици и пътища тънки като кафяви конци. О, колко е красива такава малка, като на длан, а над нея облаци, синева и чист въздух. Лесно е да стъпиш на някой от тези облаци и да се понесеш на запад, над великата кафява пустош, там, където се разхождат само лъвове, бълбукат потоци, дърветата се издигат високо и почти няма следа от хора.

Маа Потокване дръпва няколко лоста и те кръжат във въздуха, точно над града, който лежи далеч, далеч под тях. Той поглежда и разпознава „Зебра драйв“. Много е лесно да познае улицата, а това не е ли маа Рамотсве, което маха насред двора, а до нея маа Макутси с новите си зелени обувки? Те му махат, усмихваха му се, сочат му мястото на двора, да се приземи там… Той се обръща към маа Потокване, която му се усмихва и сочи дръжката на вратата.

Той посяга към нея, но преди да я докосне, тя зейва отворена. Вятърът го блъска в лицето и в този миг го обзема страшна паника. Опитва да се задържи в самолета, хваща се за един лост, но лостът се оказва твърде малък. Маа Потокване му крещи, дърпа ръцете му от командното табло и се мъчи да го изхвърли навън. Накрая го рита отзад с кафявите си обувки с равни си подметки, с които обикаля из цялото сиропиталище. „Вън!“ — крещи тя и господин Дж. Л. Б. Матекони, онемял от страх, се изсулва от самолета, навън в празния въздух, преобръща се презглава няколко пъти, вижда ту земята, ту небето, ту пак земята, която е все още далеч.