Читать «Пълният бюфет на живота» онлайн - страница 58

— Тя е точно такава жена — каза Роуз. — Ще ви каже всичко, каквото знае. Направо си умира за това. Обаче ще ви трябва много време.

— Колко много такива хора имаше в Ботсуана, мислеше си маа Рамотсве, и се радваше, че е така. Как би живяла в страна, където хората си мълчат, разминават се по улиците безмълвно, сякаш се боят от това, което другият може да каже или да си помисли. В Африка не беше така, в Африка хората си викаха от двете страни на пътя или през широките храсталаци, без да ги е грижа чува ли ги някой. Подобни разговори провеждаха и хора, които вървят в противоположни посоки, разминават се, но не спират, докато гласовете вече не се чуват и думите се изгубват по пътя. Това беше хубав начин да се разделиш с приятеля си, без да прекъсваш с някакво си „довиждане“ и мълчанието, което идваше след него. Самата маа Рамотсве често викаше след децата, когато отиваха на училище, напомняше на Пусо да внимава като пресича или да си върже стегнато обувките, не че момчетата обръщаха много внимание на тия неща. На момчетата не им пукаше и дали ризата им е изцяло напъхана в панталоните, но това беше друг въпрос, за който щеше да мисли по-късно, когато нямаше толкова неотложен случай.

Братовчедката на Роуз, маа Сееоняна, си беше вкъщи. Нейната къща не беше голяма, състоеше се от две малки стаи, отбеляза мислено маа Рамотсве, но дворът й беше старателно почистен, а около дърветата имаше кръгове, оставени от широка метла. Това беше добър знак — един неподреден двор говореше за жена, която не се съобразява с традициите на ботсуанското домакинство, а маа Рамотсве беше забелязала, че на такива хора не можеше да се разчита и те бяха нелюбезни. Те нямаха представа от бото, което значи „уважение към добрите нрави“. Именно бото правеше Ботсуана по-различна от останалите държави, по-особена страна. Имаше хора, които се подиграваха с тези обноски, но с какво точно предлагаха да ги заменят? Искаха хората да станат егоистични и саможиви? Искаха хората да престанат да бъдат любезни? Защото ако човек забравеше за бото, щеше да се случи тъкмо това. Маа Рамотсве беше убедена.

Видя маа Сееоняна, застанала пред външната врата с голяма кафява кесия в ръцете. Щом паркира белия микробус край пътя, тя видя, че възрастната жена я наблюдава. Още един добър знак. Това беше също традиция в Ботсуана — да наблюдаваш другите хора и да се опитваш да разбереш какво правят. Какво е това съвременно безразличие? Ако наблюдаваш другите, значи се интересуваш от тях, те за теб не са напълно чужди. Отново бе въпрос на нрави и обичаи.

Маа Рамотсве застана на вратата и извика на маа Сееоняна. Другата жена веднага се обади и много сърдечно покани маа Рамотсве да влезе и да седне в задната част на двора, където беше по-сенчесто. Тя не попита гостенката за какво е дошла, но я прие като приятелка или съседка, която се е отбила да си побъбрят.

— Ти си жената, която живее над пътя, на „Зебра драйв“ — каза маа Сееоняна. — Роуз работи при теб. Тя ми е казвала за теб.