Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 210

— Ще стрелям, и край с машината ти! И нищо няма да можеш да отнесеш! Разбра ли?

По-добре да беше стрелял… по-добре да беше стрелял, глупчо… Но ти трябва да се самонавиеш. И се помпаш, без да разбираш, че Тъмния Дайвър е готов да нанесе удара си във всеки един момент, че той е по-бърз, че за него са достъпни изгубените от всички тайни и няма нужда да се самонавива. Просто у него все още има някакви огризки съвест и той не иска да стреля в теб дори с парализиращ заряд…

— Момче, престани — казва Тъмния Дайвър. — Не искам да ти причинявам зло, симпатичен си ми. Твоите приятели вече промениха гледната си точка, попитай ги.

— Пат, всичко свърши, направи му път! — провиква се Подляра. И също се мята, опитва се да стане. — Нека си ходи!

— Пропусни го! — изревава Чингиз с такъв глас, че даже Тъмния Дайвър потрепва.

— Пат, не се паникьосвай, всичко е наред! — изричам аз. Спокойно и убедително. За контраст. За да намаля емоционалното напрежение, увиснало във въздуха. — Всичко ще ти обясним! Нека да си върви.

Изтича кратък миг — съвсем кратък, в който Пат вече започва да навежда оръжието и Тъмния Дайвър прави малка крачка напред.

— Ти казваше, че си приятел! — извиква Пат.

Ето това е нещото, което той никога няма да може да прости.

— Нике не е Тъмния Дайвър! — изкрещявам аз. Късно.

Пат стреля.

Такова нещо досега не съм виждал. От цевта изригва фонтан от оранжев огън, той облива Тъмния Дайвър, който пламва.

— …машината ти! — радостно крещи Пат.

Само че огънят угасва. Задушава се, сякаш се самоизяжда.

И фалшивият Пат отново променя облика си. Израства, превръща се в гъвкав, висок човек. Не мога да определя кой е, докато е обърнат с гръб, но ми е смътно познат.

— В настоящия момент не съм свързан с конкретна машина, сополанко — изрича Тъмния Дайвър.

Изстрел — пистолетът току-що е бил в кобура на колана му, след миг вече е в ръката му.

Ето, че Пат го закъса…

Приповдигам се, пристъпвам, вече почти мога да ходя…

Нещо не е наред!

Пат не пада като подкосен. Пат също продължава да стои.

Тъмния Дайвър е отпуснал хватката си?

— По дяволите… — този, когото виждам само откъм гърба, сваля оръжието си. — Това е…

Върху лицето на Пат се появява усмивка. Мимолетно, за секунда, примесена с объркване и страх. Той изпуска оръжието си и се хваща с двете ръце за гърдите.

За сърцето.

Дълбина…

Невидимата връв поддава, но издържа. Сякаш силно опънат ластик обгръща лицето ми.

Тъмния Дайвър скача напред, покрай Пат, и изскача в коридора.

— Пат! — изкрещявам аз.

— То не бие — смаяно съобщава Пат това, което аз вече съм разбрал.

Успявам да го подхвана, когато той пада. Полагам го върху пода. Само че това нищо не променя, той сега може да бъде спасен само с масаж на сърцето, силен, професионален, безпощаден, със синини, със счупени ребра — само и само да се задвижи кръвта през малкото глупаво тяло, за да поддържа безразсъдния мозък…

— Пат! — Чингиз успява да скочи, прекатурвайки масивното кресло, и на четири крака запълзява към нас. — Пат!