Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 20

— Трудно е, но ще пробвам… — Сипах си още чаша водка. От кухнята долиташе някакъв шум, бързо изпих чашата и я оставих на мястото й. Андрей деликатно се престори, че нищо не е забелязал.

А може и наистина да не е забелязал…

— Отначало поех по грешен път — самокритично каза Недосилов. — Реших, че няколко съобразителни младежи са рисували върху виртуалните си облекла специални бутони — бутони за изход. И с едно натискане във виртуалността са въвеждали в компютъра команда за изход в реалния свят.

— Не става — казах аз. — Разбираш ли, ти можеш да си нарисуваш хиляди бутони. По цялото тяло. Но под въздействието на дийп-програмата съзнанието няма да повярва в тяхната реалност. Защото дълбината е наистина много сладка илюзия. По-сладка от хероиновата. Ще натискаш бутона „изход“, но няма да подадеш никаква команда наяве. И знаеш ли защо? Да направиш това е същото, като да признаеш нереалността на дълбината. Плъхът с електрод, свързан с центъра на удоволствието, няма да прехапе жицата. А ще предпочете да натиска педала, докато умре от изтощение. Хората с нищо не са по-добри от плъховете.

— Съгласен! — Андрей вдигна ръце, в знак, че се предава. — Леонид, та нали се консултирах с блестящи специалисти по виртуалния свят. С тези, които прекарват там по няколко часа всеки ден!

Преглътнах ироничния смях. Когато някой се хвали, че познават хора, способни да изпият чаша водка, разбира се, ти се ще да му кажеш, че можеш да изпиеш две-три бутилки. Но… някак те досрамява.

От колко години насам излизам от дълбината само за по няколко часа на ден?

— Грешният резултат е не по-малко ценен от верния — с наставнически тон произнесе Недосилов. — Заех се да изследвам проблема по-задълбочено. Ако техническият фактор не дава отговора, остава човешкия фактор…

— Ама да — живнах аз. — Естествено. Дайвърският феномен си беше тъкмо човешки. Те усещаха границата между фантазия и реалност…

Недосилов тъжно поклати глава:

— Ето, сега ми преразказваш мита. Сляпо се доверяваш на легендата. И знаеш ли защо? Защото вярваш в мита за героите-единаци!

— Не разбирам — признах си честно аз.

— Дайвърите са работели по двойки — с присмех каза Андрей.

— Понякога — казах аз. Спомних си за Ромка, смръщих се и посегнах към бутилката. — Но те, общо взето, са страхотни индивидуалисти и…

— Мит! — тържествуващо произнесе Недосилов. — Мит! Дайвърите, така наречените дайвъри, са залагали именно на човешкия стремеж към индивидуализъм. Но те самите винаги са работели в екип. Единият се е намирал във виртуалното пространство. — Той направи пауза. — А вторият в това време е седял до него, за да наблюдава какво става на екрана и за да даде при нужда команда за изход!

— Но… — Млъкнах, опитвайки се да си представя подобна схема.

— Разбираш ли? — Недосилов сякаш бе готов покровителствено да ме потупа по рамото. Но неговата дистанцираност за комфорт при общуването беше по-голяма и от тази на японците — дори когато се здрависваше, го правеше припряно, половинчато. — Цялата тайна на дайвърите е в това, че са работели по двойки!