Читать «Фалшивите огледала» онлайн - страница 18

— Виктория, а ти защо се отказа да участваш в конгреса? Изпратиха ли ти покана?

— Нали знаеш, че вече съм профилирана в друга насока, Андрюша… А твоят доклад как мина?

— Не съм аз този, който трябва да му даде оценка…

Те влязоха в гостната, а аз престанах да се занимавам с глупости и понесох вазата към банята.

— Каква беше темата?

Вики можеше да се прави колкото си иска на непринудена. Все едно — долавях в тона й глождещия я ненаситен интерес. Със сигурност не може да заблуди и Андрей.

— „Неомитология, базирана върху легендата за дайвърите в субкултурата на виртуалното пространство“. Феноменът вече е изследван, но за съжаление твърде безкритично…

Забавих ход, но все пак излязох от стаята. Рязко дръпнах вратата на банята. Пуснах водата, бутнах вазата под струята. Кристалът звънна при сблъсъка с чугунения ръб на ваната, но издържа.

Легенди за дайвъри, значи?

Изплисках мътилката, пак напълних вазата и се втурнах към стаята. Може би прекалено избързах, но на Андрей и Вики не им беше до мен.

— А сега точката сложена ли е?

— За момента — да. — Недосилов вече се бе настанил на дивана. Въртеше се, за да се намести по-удобно. С хората си пасваше веднага, но не и с пространството. Има хора, които още с влизането в чужда къща, стават част от нея, независимо дали става дума за лъскав богаташки апартамент или за разхвърляна стая в комунално жилище. Андрей не спада към тях, сигурно само в своя дом е адекватен към околната среда. — Събрал съм целия съществуващ материал за така наречените дайвъри…

Махнах целофана и пъхнах розата във водата. Вики ме погледна притеснено, взе вазата. Лицето й моментално промени израза си.

— Какво правиш, Льоня? Ама тая вода е вряла…

Тя се юрна в коридора, в движение издърпвайки горкото цвете от вазата.

Аз седнах до Андрей. Мълчаливо махнах капачката на бутилката водка. Въпросително погледнах госта.

— Ако нямаш нищо против… — Недосилов отвори предвидливо донесения ликьор, някаква ирландска измишльотина от сливи. Напълни чашката с бяла мътна течност. — Ти какво ще пиеш, Виктория?

— Понеже ние имаме само водка — каза Вики, влизайки, — ще пия ликьор…

По дяволите. Забравих, че ме беше помолила да взема бира или вино…

— В магазина нямаше нищо свястно, Вики… — измънках аз.

— О, няма страшно — махна с ръка Вики и нагласи вазата с цветето в центъра на масата. — Нали Андрей се е сетил…

— За дома ви — провъзгласи своя тост Недосилов и си сипа в чинията лъжица салата. — Най-после успях да се измъкна и да дойда при вас…

Чукнахме се. Преглъщайки леко топлата, но не прекалено гадна водка, се помъчих да си представя какви ще са следващите тостове.

За домакинята. За домакина. За гостенина и за успешната му научна работа. За страната и народа… не, първо за здравето на присъстващите, а после — за страната и народа. А после за насрещната ни визита.

Впрочем, надценявам Андрей — дори три-четири чашки слаб ликьор ще му дойдат много за една вечер. Така че страната и народът могат да са спокойни, няма да им дойде ред.

— А вашата работа как върви? — попита Недосилов и си хапна като мезе за ликьора руска салата.