Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 170

Има и струи мъгла, които текат над земята. Те менят своята яркост и плътност, носят се срещу вятъра и се издигат към оранжевата решетка на небето.

Отупах снега от коленете си, погледнах дланта. Странен сняг — прекалено големи кристали, които са ронливи и не се слепват. Те съскат върху ръката ми и отлитат като лек дим.

— Радвам се, че стигна дотук, Льоня — каза зад гърба ми Неудачника.

Не успях да се обърна — той почти изкрещя:

— Не… не трябва!

Обгърната от мъгла равнина, студен вятър, ронлив сняг… Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

— Неудачник… благодаря ти.

— Длъжен бях да ти помогна — много сериозно отговори той. — Или поне да се опитам. Та нали ти ме спасяваше!

— Без особен успех…

— Но ти ме изведе. А на мен ми беше много зле… там.

— Досещах се. Но ти би могъл да преминеш „Лабиринта“ за час… за десет минути…

— Льоня…

— Би могъл просто да излезеш, а можеше и да биеш всички рекорди.

— Не, не можех.

— Но защо?

— Още ли не си разбрал? — в гласа му се мярна учудване.

— Не искаше да убиваш?

— Да.

— Но нали нещата там не са истински! — възкликнах аз.

— За теб.

— Никога няма да мога да съм същият като тебе.

— И не трябва, Стрелец.

— Знаеш ли — казах аз, борейки се с изкушението да се обърна, — веднъж ми се стори за миг… само за миг… че ти си Месия. Разбираш ли?

Неудачника е много сериозен.

— Не, Леонид. Не бих искал да бъда ваш бог. Нито един от измислените ви богове. Те са много жестоки.

— Като нас.

— Като вас — повтори като ехо Неудачника и в гласа му звучеше тъга.

— Това сън ли е — попитах аз след кратко мълчание. — Всичко наоколо?

Той много дълго мълча, онзи, който стоеше зад гърба ми и ме беше помолил да не се обръщам.

— Не, Льоня. Дори да е сън, не е твой.

Разбрах.

— Благодаря.

Не ми беше студено, вероятно защото той искаше да е така. Не ме изгаряше сивият зърнест сняг под краката ми, не ме изпепеляваха и струите мъгла. Може би за него това беше дреболия, а може би му костваше невероятни усилия? Не знам.

— Успяхте ли да се измъкнете? — попитах аз.

— Да. Сега се движим из града. Вики дава на шофьора адрес след адрес… според мен тя не знае какво да прави.

За момент Неудачника се запъна, после добави:

— Освен това тя плаче.

Оранжевите ленти се вият в небето. В безкраен танц под жаркото синьо слънце. Все пак това сякаш е красиво…

— Кажи й, че при мен всичко е наред.

— Това истина ли е?

— Не знам. Ще ми помогнеш ли да изляза оттук?

Неудачника не отговори.

— Ще успея ли да изляза?

— Да. Може би.

— Кажи на Вики, че всичко е добре.

— Няма да повярва.

— Ще повярва. Тя също почти е разбрала. Кажи й, че в руския квартал на Дийптаун има компания „Поляна“. Която притежава една-единствена сграда. Скучна дванайсететажна панелка. Чакайте ме там, на втория етаж, на стълбището, точно след час.

— Нещо друго, Леонид?

— Не. Това е всичко.

— Ще ти бъде много трудно, Стрелец — Неудачника се запъна. — Ти си свикнал да се бориш с дълбината. Сила и устрем. Добър плувец си, винаги си се измъквал от водовъртежа. Но сега това няма да ти помогне.