Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 172

Странно. Сякаш съм влязъл във виртуалното пространство, без изобщо да включвам дийп-програмата. Но аз не гледам в екранчетата на шлема, май наистина съм си тук! Само че светът е престанал да бъде реален, нарисуван е, също като в анимационен филм.

Дръпвам се от стената, квадратчетата се сливат, превръщат се в кафяви правоъгълници. Тухли. Поглеждам небето — тъмна синева тук-таме със звезди. По улицата се нижат къщи и дворци, подобни на детски рисунки: ясни контури, запълнени с боя. Тази мъничка къщичка е тухлена, този стобор е дървен, в градинката с оградката има елхи… По улицата, от край до край — стоманени тръби с жълти петна при отворите, фенери…

Условно, всичко е съвсем условно. По-приличните квартали са нарисувани по-добре, но сега съм някъде в покрайнините. Светът наоколо е създаден с простички програми и се поддържа от слаб хардуер.

А най-смешното е, че аз съм абсолютно истински. С разкъсан по време на сбиването ръкав на ризата, с изподраскани ръце… Поднасям длан към лицето си — вижда се всяко косъмче, вижда се мръсотията под ноктите и ожулената кожа върху кокалчетата на пръстите.

Човек, попаднал в анимационен филм.

Побиват ме тръпки. Това е нещо ново, това не ми се беше случвало досега. Какво е направила с мен дийп-програмата с хилядите си превъртания?

Какво съм й сторил аз, щом съм изплувал от безумието?

Зад гърба ми постепенно се усилва някакъв звук. Обръщам се — по улицата се движи автобус. Огромна двуетажна бричка, почти изцяло направена от стъкло. Автобусът е нарисуван достатъчно прецизно, дори колелата му се въртят. Към прозорците са се долепили карикатурни лица — възрастни, деца, старци. Отстрани се мъдри емблемата на „Дийп-разводач“.

Стоя и се мъча да си поема дъх, докато разглеждам неподвижните лица. Естествено, от какъв зор ще са различни — мимиката се предава само от добрите, изпипани, предвидени за постоянно ползване програми. А това са само туристи.

Автобусът спира, от него тромаво слизат пътниците. Най-отпред е екскурзоводът — елегантен господин с яркочервен гащеризон. Всички мъже са изтупани с костюми и вратовръзки, без да се брои единственият в групата негър, който е по джинси и фланелка без ръкави. Лицата са невъзмутимо правилни, като на второстепенни злодеи от детски анимационен сериал. Жените са облечени с разкошни рокли, чиято изработка е далеч по-добра от лицата, носят бижута. Ето цяло ято деца с карикатурно големи очи. Група дядовци и бабички по боксерки и бермуди, всичките са с фотоапарати.

Последен, с помощта на останалите, слиза младеж в инвалидна количка.

— Хей! — подвиква екскурзоводът и ми махва с ръка. Устата му се отваря, но пак няма мимика.

— Привет… — усмихвам се насила. Удовлетворен, служителят на „Дийп-разводач“ се обръща към екскурзиантите:

— What attracts you most…

Слабо съскане — и гласът на екскурзовода става едва доловим. Заглушава го сух, някак познат глас, който дудне:

— Какво най-много ви интересува в този район на Дийптаун? Можем да разгледаме известния… — пауза, сякаш нещо заяжда, — знаменития, прославения център за търговия с книги, където на вниманието ви ще предложат всякакви литература… — отново пауза, — всякакви книги, списания, вестници, хартиени носители на информацията, издадени от времената…