Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 169
Сергей Лукяненко
Може би вече никога няма да разбера това.
Какво се е случило с Ромка? Успяла ли е Вики да се качи в колата — или също блуждае из многоцветната виелица, а пък Неудачника върви с Дибенко — покорен и мълчалив?
За да разбера, трябва да се върна.
Светът наоколо се поуспокоява. Или буйстването на багрите е придобило някаква система, или аз съм се нагледал, привикнал съм към ставащото. Ще смятаме, че изумруденият дъжд се сипе отгоре — вече имам ориентир. Да опитаме да вървим. Бавно, спокойно. Например към тази упорита оранжева лента, която се върти и преобръща пред мен…
Лентата ме допуска почти плътно до себе си и отлита. Успявам да забележа, че изумруденият дъжд я е насякъл, изпокъсал е краищата й. Оранжевата лента е свита в Мьобиусов кръг сякаш… сякаш тя е независима от околното пространство!
Нещо прекалено сложно, за да е част от дийп-програмата…
Отново се придвижвам към лентата — и тя отново ми се изплъзва, отлита нататък.
Какво всъщност се случва? Около мен ли се е формирал този безумен свят, или всичко, което става, е шега на подсъзнанието ми?
Вървя към лентата. Всяка една посока би могла да е правилна — ако тук съществуват посоки. Дъждът се усилва, кристалите изтъняват, превръщат се в игли. Навеждам глава, за да предпазя очите си, и продължавам да вървя. Не знам защо, но случващото се ме радва. Някой се бори с някого.
Значи все още има шанс.
Няма нито разстояние, нито време. Всички мерки са се слели ведно. Може би е изминал час, може би съм изминал три километра.
Може би е дошла лудостта.
Лентата хвърчи пред мен, но движенията й са все по-бавни и несигурни. Това вече са някакви оранжеви, изпокъсани от дъжда дрипи. Последен устрем — и тя пада долу, за да изригне гейзер от бяла прах.
Край?
Стоя над останките на своя странен водач. А сега какво? Други ориентири няма. Затварям очи — и чувам слаб, далечен звук.
Дийп-програмата не оперира със звуци. Казват — въпреки че това може да са само слухове — че на компютъра на Дима Дибенко е нямало звукова карта.
Тръгвам.
Звукът става по-силен, но не и по-ясен. Така може да ромони горско поточе или да шуми далечен прибой, или да пращи пламъкът на свещта. Все едно, дори и да е ехото от Големия Взрив — трябва ми този звук, това отсъствие на тишина!
Крачка, още една.
Дори през затворените клепачи долавям, че нещо се е променило.
Отварям очи. Светът сякаш е избелял. Изумруденият дъжд е изгубил яркостта си, посърнал е, от небето вече не се сипят смарагди — а мръснозелено стъкло от счупени бутилки. Бялата прах под краката ми едва се вижда.
А пред мен гори небесносиня звезда.
Отломка от дневното небе.
Не знам дали тя е наедряла, или аз съм се смалил — но сега блещукащото огнено кълбо се извисява над мен. Протягам длани, докосвам топлите лъчи.
И падам към звездата.
Вятър.
Студен вятър ме удря в лицето.
Станах от земята, посипана с тънък слой сняг. Докъдето стига погледът — плоска като маса равнина. Няма хоризонт. Небето е покрито с плъзгащи се, преплитащи се оранжеви нишки, през които струи синя светлина.