Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 171

— Ти не си ли свикнал да разчиташ на силата?

— Зависи каква сила, Стрелец…

Нещо лекичко докосна рамото ми. Не знам дали за сбогом, или за да ми вдъхне бодрост.

И небето от оранжеви нишки се сгромоляса върху заснежената земя…

Изправям се — сред цветните пръски, сред калейдоскопа от искри. Дийп-програмата работи. Продължавам да не виждам тялото си.

И само едва доловим спомен за докосването живее у мен.

Аз все още помня този свят, все още живея в него. В чуждия далечен сън…

— Какво всъщност се опитваш да направиш, Дибенко? — прошепвам в безумната тишина. — Не бива… не бива да се постъпва с него по нашия начин.

Той не ме чува, случайният творец на виртуалния свят, той продължава своето преследване на Неудачника, своя лов на чудеса. Но аз трябва да го намеря и да му обясня колко много греши…

Затварям очи, разпервам ръце. Цветни избухвания зад клепачите — дийп-програмата продължава да обгръща мозъка ми.

Преди всичко спокойствие. В нея няма нищо демонично. Бляскава дрънкулка, която са завъртели пред очите на пациента хипнотизаторите — ето какво е дийп-програмата. Дрънкулка от електронния век. Няма граница между съня и сън в съня. Аз сам изграждам тези бариери. Сам убеждавам себе си, че потъвам.

Но сега е време да изплувам.

— Дълбина… — прошепвам почти нежно. — Дълбина-дълбина…

Ние я строихме, като слагахме тухличките на компютрите върху цимента на телефонните линии. Ние сглобихме един много голям град. Град, в който няма нито добро, нито зло — докато не се появим ние.

Беше ни трудно в реалността. Там, където не разбират страстта на многодневното пробиване на чуждите програми и на многомесеченото написване на своя собствена. Там, където говорят не за падането на цените на мегабайт памет, а за покачващите се цени на хляба. В онзи свят, в който убиват наистина. В онзи свят, в който е трудно и за грешниците, и за светците, и за обикновените хора.

Ние построихме град без граници. Повярвахме, че е истински.

Време е да изплуваме.

Искахме чудеса и населихме с тях Дийптаун. Елфически поляни и марсиански пустини, лабиринти и храмове, далечни звезди и морски дълбини — за всичко се намери място.

Но сега е време да се изплува оттам.

Уморихме се да вярваме в доброто и любовта, написахме на знамето думата „свобода“ с наивната вяра, че свободата стои по-високо от любовта.

Време е да пораснем.

— Пусни ме, дълбина — примолвам се аз. — Дълбина-дълбина… аз съм твой.

ЧАСТ ПЕТА

НЕУДАЧНИКА

В началото е тъмно.

Всички багри на света са изчезнали за един миг.

Не съм забелязал кога и как е станало. Току-що ме заобикаляше дийп-програмата, а сега няма абсолютно нищо.

Може би точно така загиват дайвърите? Когато паднат на самото дъно на виртуалното пространство? Когато мозъкът им изпуши и вече нищо не възприемат?

Но тъмнината се раздробява на мрежа от мънички квадратчета, променя яркостта си. И цветовете се връщат.

Стоя, притиснал чело към стената. Нарисувана стена на нарисувана къща.