Читать «Лабиринтът на отраженията» онлайн - страница 168

Дълбина-дълбина…

111

Преди всичко — спокойствие.

Говори се, че това е любим лаф на един от нашите космонавти. Но кой ли помни сега героите от миналото?

Спокойствие.

Паниката убива по-бързо от куршум.

Заобиколен съм от безкраен калейдоскоп. Дъга, фойерверк, работеща дийп-програма. Колко просто — и колко неочаквано. Дайвърът може да изплува на повърхността, но какво ще направи, когато водата приижда по-бързо от неговия устрем нагоре?

Още не знам.

Правя крачка — и колкото и да е странно, успявам. Светът е станал нереален, превърнал се е в картина на побъркан абстракционист. Покрай мен прелита оранжева въртяща се лента, увива се на кълбо, опитва се да завърже за главата ми. Отскубвам я — ръката ми не се вижда, но лентата обидено отлита настрани. Под краката ми, които също не се виждат, избиват фонтани от бял прах. Завалява изумруден дъжд, всяка капка е ситно кристалче, което болезнено се впива в тялото.

И тишина, мъртва тишина, почти като тази, за която говореше Неудачника…

Спокойствие.

Къде съм сега? Скитам се из улиците на Дийптаун с протегнати напред ръце, вперил сляп поглед в нищото? Или съм паднал някъде в дълбината на Дибенковския компютър? Или може би, подобно на митичните персонажи, съм се разлял из цялата мрежа?

Спокойствие.

Преди всичко — нали съм си у дома. Вкъщи, пред старичкия компютър. С шлем и костюм. Някъде пред мен е клавиатурата, вдясно е мишката. Ако напипам клавиатурата и ръчно набера командата за изход…

Не, невъзможно е. И работата дори не е там, че няма да почувствам клавишите под пръстите си. Съзнанието много отдавна е свикнало да имитира движенията. Аз не протягам ръка — просто леко я мръдвам, не скачам, а се приповдигам от стола, не вървя, а местя крака по пода. Илюзия. Дълбина.

— Вики! — казвам. — Вики! Изход от виртуалността! Вики, прекъсвам потапянето! Изход!

Нулев ефект.

Приемах като даденост възможността да общувам с „Windows-Home“ от дълбината. Да получавам и да свалям файлове, да излизам от дълбината, да се интересувам от свободните ресурси на компютъра. Ако всичко беше толкова просто… каква щеше да е ползата от дайвърите? Сега, когато съм в кожата на обикновен виртуаладжия, аз имам обичайните способности.

Не усещам реалния свят.

Не мога да повикам на помощ.

Потъвам.

Спокойствие!

Опитвам се да смъкна шлема, който не усещам. Безполезно. Тичам, рязко дръпвам напред — с надеждата да скъсам кабела.

Едва ли съм се придвижил дори и метър.

Затварям очи. Трябва да се изключа от дийп-програмата. Да не я виждам. Да спра да потъвам.

Дълбина-дълбина, не съм твой, пусни ме, дълбина…

Повтарям го стотици пъти — двойкаджия в училището за дайвъри, който унило пише в тетрадката си едно и също изречение.

Дълбина-дълбина, не съм твой, пусни ме, дълбина…

Нищо не се променя.

Там, в безкрайно далечния истински свят, вцепененото ми тяло седи пред компютъра. И в отворените му очи се отразяват убийствените дъги на дълбината.

Дибенко ме спипа.

Случайно ли е измислил тази клопка? Опитвал се е да се научи да изплува, изобретявал е спасителен пояс, а е измислил нещо като кофа с цимент, вързана за краката? Или стремежът му е бил точно такъв — не да издигне всички виртуаладжии на дайвърско ниво, а да ни смъкне до общото равнище?