Читать «Последна сделка» онлайн - страница 7

— Не мога да го направя — казах аз.

Гил остро ме погледна:

— Мисля, че не разбираш, Саймън. Изказа си аргументите. Изслушахме те. Решихме да се оттеглим. Твоята работа сега е да го направиш и нищо повече.

— Ние имаме моралния ангажимент да предоставим на „Нет коп“ обещаните средства. Аз съм поел този морален ангажимент. И не мога да отстъпя от думата си.

Арт, който до момента бе мълчал, изведнъж се намеси:

— Ей, я престани да ни се правиш на английски джентълмен. Ако не си го разбрал, това тук е бизнес. Заставаме зад победителите, а когато престанат да побеждават, ги изоставяме. Лоша работа, но това е начинът, по който правим пари за нашите инвеститори.

Гил вдигна ръце, за да спре тирадата му.

— Окей, Арт, окей — простичко каза той и се обърна към мен: — Ценя честността ти и вярвам, че ще има място за нея по пътя, по който вървим в „Ревиър“. И съм съгласен, че имаме морален ангажимент да инвестираме още средства, при положение че сме доволни от начина, по който се е развивал бизнесът. Само че не сме. — Гил ме погледна, но аз бях неспособен да реагирам адекватно. — Инвестиционните решения трябва да се базират на реалностите на пазара — продължи той. — Конкретната реалност е, че партньорите не искат да инвестират. И решението не е твое, а наше. От теб се иска единствено да го изпълниш.

Всички ме гледаха.

— Не мога — казах аз, взех си писалката, прибрах си бележника и напуснах залата.

Седях пред бюрото си в празния офис, който споделях с другите двама младши съдружници, а мозъкът ми се опитваше да смели случилото се.

Работех в „Ревиър“ вече от две години, след като бях постъпил тук направо от школата по бизнес. Още от самото начало бях твърдо решил да успея, да изработя големите пари, които американският инвеститор да спечели, и да разкъсам традиционните окови на собственото си минало: титлата на баща ми, която сега бе станала моя, частното училище, университета, армията. Още на двайсет години бях осъзнал, че отреденият ми живот на традиции и привилегии — за който още от детство ми бе втълпявано, че е един от стълбовете, на които се крепи човешката цивилизация — за мен е просто една студена затворническа килия.

Има нещо измамно в това да служиш в „Лайф Гардс“: чувството за принадлежност към елита, чувството за превъзходство, внимателно култивирано през векове на войнска помпозност, преклонение пред церемониите, мита и esprit de corps. Само че аз не исках да се заблуждавам.

Слава богу, в съвременния свят войниците ставаха все по-излишни. Не исках да бъда някой, без когото спокойно може да се мине. Исках да бъда там, където нещо се случва… не, не нещо, а важните неща. Така че избягах, напуснах армията и спечелих стипендия в Харвардската бизнес школа. Америка е страната на възможностите за всеки, който смята, че има способности и който иска да успее, стига да е готов да загърби миналия си живот в старата родина.

А аз определено бях един от тези хора.

И се справях доста добре. „Лизинг на компютри“ само за половин година изсипа в „Ревиър“ осем милиона долара при първоначална инвестиция от половин милион и ми донесе славата на човек, който е или умен, или голям късметлия. Гил имаше високо мнение за мен, а до днес така мислеше и Франк. Страшно исках да стана съдружник — тук се правеха парите в инвестиционното финансиране. По време на един обяд преди няколко месеца Гил бе намекнал, че подобна възможност определено съществува. Готов ли бях да захвърля всичко това точно сега?