Читать «Последна сделка» онлайн - страница 9

— Какво ще правиш сега? — попита ме той.

Въздъхнах. Този въпрос не ми излизаше от главата, откакто бях напуснал оперативката.

— Не знам. Мисля да напусна.

— Недей, Саймън — намеси се Даниел. — Говоря ти съвсем сериозно. Подобни дивотии стават всеки ден. Могат да се случат навсякъде, независимо къде работиш. Това че Франк тази сутрин е в гадно настроение, не означава, че се налага да сложиш край на кариерата си. Всъщност какво му беше наистина? Никога не съм го виждал толкова вкиснат.

— И аз. Ти какво мислиш, Джон?

— Не знам — замислено каза той. — Нещо го гризе.

При нормални обстоятелства Франк със сигурност би ме подкрепил. Дори ако не беше съгласен с моите заключения, той щеше да намери начин деликатно да ме насочи в правилната според него посока и в никакъв случай нямаше да изчаква мига на максимално унижение.

Дали не беше защото ни бе видял с Даян? Това бе единственото логично обяснение. Франк обожаваше дъщеря си и много се грижеше за нея. Може би прекалено много.

Телефонът ми иззвъня. Беше Гил.

— Саймън, искам да поговорим утре сутринта. Да кажем в девет? — Гласът му беше съвсем приятелски.

— Гил, ако може да поговорим веднага…

— Не е нужно — прекъсна ме Гил. — Утре сутринта, за да имаш време да помислиш за случилото се. Окей? В девет.

Тонът му не оставяше място за спор, а и решението му бе разумно.

— Добре, ще дойда.

— Гил ще ти даде шанс да се измъкнеш от ситуацията — обади се Даниел. — Използвай го.

— Ще видим. — Взех папката за „Нет коп“ от бюрото си и се опитах да се съсредоточа върху нея.

— Нещо по-интересно през уикенда, Даниел? — попита Джон.

— Да — отговори Даниел. — Ходих във Фоксудс. Играх блекджек цялата нощ в събота и на излизане бях с хиляда долара в плюс. Какво повече му трябва на човек? А ти?

— Нищо толкова възбуждащо. Бях на изложба на Моне в Музея на чуждестранното изкуство. Много е хубава. Трябва да я видиш.

— Запиши ме! — каза Даниел.

— Даниел, ти влизал ли си някога в галерия на изкуството? — поинтересувах се аз.

— Естествено. Когато бях малък, родителите ми ме заведоха в някакъв музей в Париж. Повърнах върху скулптура на мъж и жена в интимна поза. Майка ми беше убедена, че невинното ми съзнание не е могло да понесе непристойната композиция. Според мен се дължеше на глътката перно, която бях глътнал на обяд, без да ме видят. Получи се много конфузно. Изглежда, музеите не ми понасят.

— Сигурен съм, че е така — изсумтя Джон.

Телефонът ми иззвъня пак. Този път беше обаждане отвън.

— Би ли поел разговора, Джон.

Той натисна бутона и вдигна слушалката. Изслуша каквото му казаха, вдигна поглед към мен и изрече беззвучно само с устни „Крейг“. Поклатих глава.