Читать «Последна сделка» онлайн - страница 218

— Казах ти да стоиш, където си! — предупреди ме Даниел.

Помнех, че беше застрелял и Франк, и Джон в гърба. Дали не изпитваше някакви смешни за такъв като него скрупули да застреля човек в лицето?

Така че продължих да вървя с лице към него, вдигнал ръце в примирителен жест.

— Добре, ще остана пред очите ти… но искам кафе.

— Стой или ще стрелям!

Сега вече и по моето тяло изби пот. Той говореше сериозно. Копелето имаше намерение да го направи.

През прозореца, от който Даниел вече се бе извърнал, за да ме държи под око, по-скоро почувствах, отколкото видях Лиза. Знаех, че и най-дребното трепване на погледа ми в нейна посока ще накара Даниел да погледне натам, и тогава и двамата щяхме да сме покойници. Усетих я да спира. После видя Даниел и мигом се шмугна встрани.

— Добре де, добре — казах и все така бавно се върнах при креслото.

— Саймън, ще те убия, знаеш го — предупреди ме Даниел. — Просто още не искам да го правя, но няма да се поколебая, ако ме принудиш.

Без да му отговарям, седнах и зачаках. Чудех се какво ще предприеме Лиза. Надявах се да се махне оттук и да извика полицията, какво друго. Погледнах стария часовник. Бяха изминали само две минути. Беше прекалено късно, за да разчитам, че ще може да ме спаси. Но за нея и нашето дете имаше време.

Собствената ми смърт, от която сигурно ме деляха само минути, сега ми изглеждаше съвсем реална. Естествено, че бях изплашен. Но знанието, че Лиза и детето са в безопасност, по някакъв трудно обясним начин ми вливаше сила. Сила, достатъчна, за да умра достойно.

Даниел разбираше, че даденият ми от него краен срок изтича. И той събираше куража си за онова, което му предстоеше да направи. Виждах, че е напрегнат до крайност. Явно не му харесваше да прави това.

Часовникът удари единайсет.

Даниел стана. Облиза устни. Изпъна ръката си с револвера, но тя трепереше.

— Е, значи няма да дойде — каза той с пресъхнала уста.

— Така изглежда.

Наблюдавах го безстрастно.

— Стани!

Станах.

— Обърни се.

Не помръднах. Ако щях да умирам, исках да го направя като гледам убиеца си в очите. Нямаше да го моля за милост. Лиза бе избягала. С детето ни. Така че щях да умра без героика, но с достойнство. Това бе единственото, което ме вълнуваше в последните секунди от живота ми.

— Казах ти да се обърнеш!

Този път почти изкрещя. Продължавах да го гледам в очите. Това никак не му харесваше, а не мен почти ми доставяше удоволствие.

В този миг навън изрева мощен двигател. Познах ръмженето на осемцилиндровия морган. Лиза щеше да се измъкне! Сега вече не можеше да я спре.

— Какво е това? Лиза? — Той за миг отпусна револвера.

Кимнах и се усмихнах.

Даниел облиза устните си.

— Значи се е върнала? Видя ли ме? — Гласът му изтъняваше панически.

Чух Лиза отвън да включва на скорост.

— Ах ти, копеле! — извика той и пак вдигна револвера.

Лиза даде газ и отпусна педала на съединителя. Усетих как колата се откъсва от мястото си, гневно изръмжава и полита към дъсчената стена на къщата.

— Какво ста… — Даниел изненадано се обърна към стената, иззад която идваше приближаващият се рев. Миг по-късно се разнесе оглушителен трясък и къщата се разлюля. Стената избухна и зеленият нос на моргана се подаде в стаята. Разлетяха се трески, едно парче удари Даниел по главата и той залитна.