Читать «Последна сделка» онлайн - страница 217

А след като го бе извършил веднъж, се бе наложило да го направи пак.

Седяхме и чакахме да се върне Лиза. Беше казала, че иска да е тук за обаждането на Гарднър Филипс, а то, от своя страна, щеше да бъде около единайсет и петнайсет. Лиза имаше склонност да закъснява. Молех се и този път да се забави.

Кафеварката в кухнята съскаше и бълбукаше.

— Да ти донеса ли кафе?

— Зарежи кафето. Стой, където си!

Останах, където си бях. Часовникът на стената между нас тиктакаше все по-силно. Даниел се опитваше да запази спокойствие, но виждах, че му е все по-трудно. Помръдваше нервно, а на горната му устна бе избила пот.

Напрежението действаше и на мен. Все по-трудно ми беше да поддържам фасадата на презрително безразличие. Не ми се умираше точно сега, след всичко преживяно през последните месеци, след отърваването от затвора, а после и избягването от куршума. Точно бях вкарал живота си в релси и той щеше да приключи. Заради Даниел. Гадното копеле! Джон го бе разбрал що за човек е още от самото начало.

Десет и половина.

Телефонът иззвъня. Силен звън от епохата, предхождаща цифровите боклуци. Гарднър Филипс. Поместих се към него.

— Не мърдай! — извика ми Даниел. — Не го вдигай.

Послушах го. Телефонът с остър звук се бореше някой да му обърне внимание. Трябва да отдам дължимото на Филипс — човекът прояви голяма настойчивост: трийсет позвънявания. Броях ги подсъзнателно. Но накрая спря. Даниел се отпусна.

Трескаво се замислих. Не бях казал на Филипс къде съм, а само бях оставил телефонния номер. С помощта на полицията той щеше да научи адреса. Можеше да доведе тук полиция след двайсетина минути.

Но щеше ли да го направи? Аз бях казал, че е важно, но не бях създал впечатление, че става дума за въпрос на живот и смърт. Сигурно щеше да почака половин час и пак щеше да позвъни.

Само че след половин час аз щях да съм мъртъв.

Единайсет без четвърт. С приближаването на момента, когато Даниел щеше да ме застреля, се увеличаваше и шансът, че Лиза няма да се върне преди крайния срок. А заедно с това и вероятността да се спаси. О, Боже, остави я да се спаси!

Единайсет без пет.

И тогава я зърнах.

Изглежда, се бе върнала по горската пътека. Защото идваше отстрани, от тази страна, към която гледах аз. Само че след няколко секунди щеше да мине точно зад панорамния прозорец на дневната и тогава Даниел нямаше как да не я забележи. Освен ако не отвлечах с нещо вниманието му.

Не свалях поглед от него, но с периферното си зрение я виждах да се приближава все повече и повече. Усмихваше се, опитвайки се да привлече моето внимание, но явно не виждаше, че не съм сам в стаята.

Когато приближи на няколко метра от прозореца, аз се помръднах.

— Ти може да се отказваш, но аз искам малко кафе — проговорих аз.

И нарочно, но не толкова бързо, че да го изплаша, станах и тръгнах през стаята към кухнята.