Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 52

— Ето защо националистите никога няма да се организират достатъчно, за да бъдат реална заплаха.

— Делгос изглежда доста добре ръководена и е република — управлявана от хората.

— Не са нищо повече от сбирщина продавачи.

— Може да са малко повече от това.

— Няма значение. От значение е следното — защо империалистите се интересуват толкова от шепа събиращи се в Меленгар революционери?

— Може би Етелред е помислил, че маркизът му смята да им помогне — как го каза — да обезглавят аристокрацията.

— Ланаклин? Шегуваш ли се? Виктор Ланаклин не е националист. Националистите са обикновени хора, опитващи се да вземат властта на благородниците. Ланаклин е империалист, като всички онези аристократи от Уоррик. Те са религиозни фанатици, които искат единно управление под контрола на Наследника на Новрон. Мислят си, че той с магия ще обедини всички и възвести някаква митична райска ера. Самозалъгване като мечтите на националистите.

— Може би всичко това е било просто романтична афера — предположи Ейдриън.

Олрик въздъхна и поклати глава в знак, че се предава. Изправи се и протегна ръце към огъня:

— Кога ще е готова закуската, Майрън? Умирам от глад.

— Страхувам се, че нямам много да ви предложа — каза Майрън. Постави малка повдигната решетка над огъня. — Имам няколко картофа в чувалчето в ъгъла.

— Това е всичко, което имаш, нали? — запита Ройс.

— Много съжалявам — отвърна Майрън, изглеждайки искрено огорчен.

— Не, имам предвид, че тези картофи са цялата ти храна. Ако ние ги изядем, за теб няма да остане нищо.

— О — сви рамене. — Ще се справя някак. Не се притеснявайте за мен — каза оптимистично.

Ейдриън взе торбата, надникна в нея и я подаде на монаха.

— Вътре има само осем картофа. Колко дълго възнамеряваше да останеш?

Известно време Майрън не отговаряше, докато накрая каза, без да се обръща към някого:

— Никъде няма да ходя. Трябва да остана. Трябва да поправя.

— Да поправиш какво, абатството? Това е ужасно голяма работа за един човек.

Той поклати глава.

— Библиотеката, книгите. Над това работех снощи, когато вие дойдохте.

— Библиотеката я няма, Майрън — напомни му Ройс. — Книгите са изгорели. Вече всички са на пепел.

— Зная. Зная — каза той, махайки мократа си коса от очите. — Затова трябва да ги възстановя.

— Как възнамеряваш да сториш това? — запита с усмивка Олрик. — Да ги пренапишеш по памет?

Майрън кимна.

— Работех над страница петдесет и трета от „Историята на Апеладорн“ от Антън Булард, когато пристигнахте вие — Майрън отиде до импровизираното бюро и извади малка кутия. Вътре имаше около двайсетина страници пергамент и няколко навити листа тънка кора. — Свърши ми пергаментът. Малко оцеля в пожара, но кората върши работа.

Ройс, Ейдриън и Олрик ги прелистиха. Майрън пишеше с дребен педантичен шрифт, който заемаше страницата от край до край. Никакво място не бе прахосано. Текстът бе цялостен, включително съдържайки номерата на страниците — поставени не в края на пергамента, а където страниците свършваха в оригиналните документи.