Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 49

Олрик отвори око и хвърли кос поглед към Ейдриън, докато последният нахлузваше ботушите си.

— Добро утро, Ваше Височество — рече той с подигравателен тон. — Добре ли спахте?

— Най-лошата нощ, която съм прекарвал — процеди Олрик през зъби. — Никога не съм изпитвал такава мизерия като в тази влажна, ледена дупка. Боли ме всеки мускул, главата ми пулсира и не мога да спра да тракам със зъби. Днес се връщам у дома. Убийте ме, ако щете, защото само това може да ме спре.

— Значи не? — Ейдриън се изправи, енергично разтри ръце и погледна към дъжда.

— Защо не направиш нещо полезно и не запалиш огън, преди да сме умрели от студ? — изръмжа принцът, омотавайки се с тънкото одеялце над главата си като качулка.

— Не ми се струва уместно да палим огън тук. Защо не се отбием в трапезарията? Така ще се стоплим и нахраним едновременно. Сигурен съм, че имат хубав буен огън. Тези монаси стават рано, вероятно с часове са правили пресен хляб, събирали са яйца и са избивали масло за подобните нам. Зная, че Ройс иска да стоиш скрит, но не мисля да е очаквал зимата да настъпи толкова бързо — и толкова влажно. Смятам, че ако си държиш качулката вдигната, няма да имаме проблеми.

Принцът се надигна с нетърпеливо изражение.

— Дори и стая с врата би била по-добра от това.

— Може би — чуха гласа на Ройс някъде отвън, — но тук няма да намериш нещо такова.

Крадецът се появи миг по-късно; качулката му бе вдигната, наметалото хлъзгаво от дъжда. Веднага щом се прикри от пороя, той го изтупа както куче се отърсва от дъжда и изпръска Ейдриън и Олрик. Те потрепнаха и принцът отвори уста с гримаса, но не каза нищо. Ройс не беше сам. С него беше монахът от снощи — мокър до кости. Вълненото му расо бе провиснало от тежестта на водата, а косата му — плътно прилепнала към скалпа. Кожата му бе бледа, посинелите му устни трепереха, а пръстите му бяха сбръчкани като от продължително плуване.

— Намерих го да спи навън — рече Ройс, докато бързо вземаше наръч от натрупаните дърва. — Майрън, сваляй тази роба. Ще те изсушим.

— Майрън? — каза Ейдриън с любопитен вид. — Майрън Ланаклин? — Ейдриън помисли, че монахът кима в отговор, но треперенето му бе толкова силно, та бе трудно да се каже.

— Познавате ли се? — запита Олрик.

— Не, но сме близки със семейството му — каза Ройс. — Дай му одеялото.

Олрик изглеждаше шокиран и стисна здраво покривалото си.

— Дай му го — настоя Ройс. — Това е неговото одеяло. Глупакът ни е дал своя подслон миналата нощ, докато той се свивал във ветровит ъгъл и замръзвал.

— Не разбирам — каза Олрик, докато неохотно сваляше одеялото. — Защо му е да спи вън в дъжда, когато…

— Абатството изгоряло — каза им Ройс. — Само каменните части са се запазили. Вчера не минавахме през градина — това беше манастирът. Таванът липсва. Външните сгради не са нищо повече от пепелища. Цялото място е руина.

Монахът съблече расото си и Олрик му подаде одеялото. Майрън трескаво го уви около раменете си и като седна, придърпа колене до брадичката, увивайки и тях.