Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 47

— Кой е? — запита с мек, стеснителен глас.

— Странници — отвърна Ройс. — Измръзнали, изморени и надяващи се да намерят подслон.

— Колцина сте? — мъжът надникна и разлюля фенера. Разгледа всяко лице. — Само тримата?

— Да — отвърна Ейдриън. — Пътувахме цял ден без храна. Надявахме се да се възползваме от известното гостоприемство на легендарните монаси на Марибор. Имате ли място?

Монахът се поколеба, сетне каза:

— Пре… предполагам — отстъпи, за да им позволи да влязат: — Заповядайте…

— С коне сме — прекъсна го Ейдриън.

— Наистина? Колко вълнуващо — отвърна монахът впечатлен. — О, бих искал да ги видя, но вече е много късно и…

— Не, имах предвид дали има къде да ги оставим да пренощуват? Конюшня или някакъв сайвант…

— О, разбирам — монахът замлъкна и започуква замислено долната си устна. — Хм, имаме прекрасен обор, главно за крави, овце и кози, но сега няма да стане. Имаме и малки кошари, където държим прасета, но това също няма да свърши работа…

— Предполагам може просто да ги завържем някъде отпред, ако това не е проблем — рече Ейдриън. — Ако не се лъжа, май мярнах едно-две дървета.

Монахът кимна с очевидно облекчение от разрешението на проблема. След като оставиха седлата на верандата, дребосъкът ги поведе през нещо, което изглеждаше като голям двор.

Само на бледото блещукане от монашеския фенер, Ейдриън не можеше да види нищо повече от каменната пътека; освен това бе прекалено изморен за обиколка, дори ако монахът бе предложил да ги разведе. Носеше се тежка миризма на дим, подхранваща надеждата за пращящи камини до леглата.

— Не искахме да те будим — тихо каза Ейдриън.

— О, аз не спях — отвърна монахът. — Всъщност аз не спя много. Четях книга и ви чух точно насред изречението. Доста изнервящо. Тук рядко се случва да чуеш глас и през деня, камо ли през нощта.

Самостоятелни каменни колони от розов камък се издигаха към облачното небе; черните силуети на статуи допълваха контурите на пейзажа. Миризмата на дим бе по-силна, но единственото видимо горящо нещо бе лампата в ръката на монаха. Стигнаха до малко каменно стълбище и той ги поведе надолу към нещо, което изглеждаше да е недодялан каменен килер.

— Можете да останете тук — каза им монахът.

Тримата се втренчиха в дребния коптор, за който Ейдриън си помисли, че изглежда по-непривлекателен и от килиите на Есендън. Вътре бе тясно, с купчини спретнато подредени дърва, снопове вейки и пирен, две бъчви, нощно гърне, малка маса и легло. Никой не продума.

— Не е много, знам — каза божият човек със съжаление, — но за момента това е всичко, което можем да ви предложим.

— Ще свърши работа, благодаря — увери го Ейдриън. Толкова беше уморен, че единствените му условия бяха да може да легне някъде и да е на завет. — Възможно ли е да получим няколко одеяла? Както виждаш, нямаме никакъв багаж.

— Одеяла? — монахът изглеждаше притеснен. — Там има едно… — посочи към леглото, където имаше сгънато покривало. — Наистина съжалявам, че не мога да ви предложа нищо повече. Можете да задържите фенера, ако желаете. Аз се ориентирам и без него — и без да каже нищо повече, монахът излезе, вероятно страхувайки се да не му поискат още нещо.