Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 46

След особено ожесточена битка с гъст отрязък от гората, внезапно излязоха на хребет, който им предложи великолепната гледка на залязващото слънце, заливащо долината на Уиндърмиър и отразено от езерото. Последното бе едно от най-дълбоките в цял Аврин; и тъй като по причина на дълбочината не поддържаше водни растения, водата бе почти кристално чиста. Тя трептеше в гънките на трите заобикалящи я хълма, оформящи я в разтеглен триъгълник. Хълмовете се издигаха над върховете на дърветата, показвайки оголели каменни върхове. Ейдриън различи съвсем смътно каменна сграда на върха на най-южния хълм. С изключение на Роу, абатството бе единствен бастион на цивилизацията по тези места.

Групата пое към сградата и се спусна в долината, но нощта ги застигна по средата на пътя. Далечна светлина от абатството им служеше като маяк. Изтощението от двата поредни изпълнени с напрежение дни, в комбинация с тежкото пътуване и липсата на храна започваше да се отразява на Ейдриън; той предположи, че същото се отнася и за Ройс, макар видимо да не личеше. Принцът изглеждаше най-зле. Олрик яздеше точно пред Ейдриън. Главата му се спускаше все по-ниско и по-ниско с всяка стъпка на коня му, докато малко оставаше да се изръси от седлото. Тогава се сепваше, изправяше се и процесът започваше отначало.

Въпреки топлия ден, нощта донесе със себе си леден студ. Под меката светлина на изгряващата луна, дъхът на хората и конете започна да замъглява чистия нощен въздух. Над тях звездите сияеха като разпилян по небето диамантен прах. Долината бе изпълнена с виковете на бухалите и неизменния звук на щурците. Ако тримата не бяха толкова гладни, биха описали пътешествието като прекрасно. Вместо това стискаха зъби и насочваха вниманието си върху пътя.

Заизкачваха се по южния хълм, докато Ройс ги водеше с необичайно умение по изпълнена с превратности пътечка, която само неговите очи съзираха. Тънките, захабени дрехи на сина на иконома бяха слаба защита против студа и скоро принцът затрепери. На всичкото отгоре, с изкачването температурите спаднаха и вятърът се усили. Скоро дърветата започнаха да отстъпват място на закърнели храсти, а земята се промени в обрасли с лишеи и мъхове камънаци. Най-накрая се добраха до абатството.

Бяха се появили облаци и луната повече не се виждаше. Почти нищо не се виждаше в мрака — само стъпалата и светлината, която бяха следвали. Слязоха от конете и се отправиха към портата. Изсечената в скалата каменна арка бе отворена. Не се чуваха нито щурци, нито бухания, тишината бе нарушавана само от неумолимия вятър.

— Ехо? — провикна се Ейдриън. Почака малко и се обади отново. Канеше се да потрети, когато видя вътре да се движи светлина. Подобно на светулка, лъкатушеща сред невидими дървета, тя изчезваше зад колони и стени, за да се появи все по-близо. С приближаването й Ейдриън можеше да види, че блуждаещият огън бе дребен човек в износено расо с фенер в ръка.