Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 45

Олрик въздъхна тежко.

— Ако трябва да продължа, поне ще ми бъде ли дадена честта да управлявам коня си сам? — замълча, преди да добави: — Давам ви кралската си дума, че няма да се опитвам да избягам, преди да сме стигнали абатството.

Ейдриън погледна към Ройс, който кимна. Боецът взе арбалета иззад седлото си, насочи го към земята, издърпа тетивата до първото деление и зареди стрела.

— Не е като да ти нямаме доверие — каза Ройс, докато Ейдриън зареждаше оръжието. — Просто през годините научихме, че честта сред благородниците е обратнопропорционална на ранга им. В резултат на което предпочитаме да разчитаме на по-конкретни методи за мотивация — като себесъхранението. Вече знаеш, че не те искаме мъртъв, но ако някога ти се е случвало да яздиш с пълна скорост и конят да се препъне, знаеш за възможността от счупени кости или дори смърт.

— Пък съществува и опасността да не уцелиш коня — добави Ейдриън. — Добър стрелец съм, но и най-добрите арбалетчици имат лоши дни. Та да отговоря на въпроса ти: да, може да яздиш самостоятелно.

* * *

През остатъка от деня яздиха умерено, но равномерно. Ройс ги водеше през полета, храсталаци и гори. Държаха се настрана от пътищата и селата, докато и двете не останаха далеч. Дори и фермите започваха да проредяват, дорде земята постепенно губеше опитоменото си лице и навлизаха в дивите планински части на Меленгар. Теренът се издигаше, горите се сгъстяваха и ставаха по-трудни за преминаване. Дерета отвеждаха до блата в дъната си, а хълмовете се издигаха в скали. Този груб край, западната третина на Меленгар, бе незаселен поради липсата на обработваема земя. Той бе дом на вълци, лосове, елени, мечки, разбойници и търсещите уединение (като например монасите от Уиндското абатство). Цивилизованите хора го отбягваха, а суеверните селяни се страхуваха от мрачните гори и високите планини. Изобилстваха митове за водни нимфи, които примамват рицари във водни гробове; върколаци, изяждащи заблудилите се — и древни зли духове, оповестяващи присъствие като носещи се из гъстата гора светлини, за да примамват деца в подземните си пещери. Дори и без легионите потенциални свръхестествени опасности, съществуващите природни препятствия правеха пътя препоръчителен за отбягване.

Ейдриън никога не поставяше под съмнение избираната от Ройс посока. Знаеше защо стоят настрана от Уестфилдския път — бърз и лесен начин за достигане до рибарското село Роу. Въпреки изолираността си при устието на Галевир, Роу се бе разраснало от дремливо селце в проспериращо пристанище. Наистина, обещаваше храна, подслон и безопасност; но твърде вероятно бе да е наблюдавано. Другият лесен вариант бе да пътуват на север по Стоунмилския път — този, по който Ройс се бе престорил, че тръгват. Бе оставил достатъчно следи, за да насочи преследвачите в лъжливата посока на Дрондил Филдс. Тези пътища носеха очевидни преимущества — ала очевидни и за преследвачите. Затова сега си пробиваха път през пущинака, следвайки каквито животински пътечки успяваха да намерят.