Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 23

— И къде е сега?

— В кралския параклис. Не се охранява и се пада точно през залата от една празна спалня с прозорец. Мога да уредя последният да остане отворен през нощта. Също така по стената се вие бръшлян. Ще бъде лесна работа.

— Тогава защо ти не го направиш?

— Ако заловят крадци с меча, те ще изгубят само ръцете си, но ако хванат мен, репутацията ми ще бъде унищожена!

— Разбирам причината за безпокойството ти — рече язвително Ейдриън, но ДеУитт не усети.

— Точно така! Сега, виждайки как аз съм свършил по-голямата част от работата, вече не звучи толкова зле, нали? Преди да отговориш, позволи ми да разширя предложението с това.

С известно усилие, баронът издърпа вързопа и го сложи на масата. Металически звън се разнесе при допира на чантата с дървото.

— Вътре ще намериш сто златни тенента.

— Разбирам — отвърна Ейдриън, вперил очи в чантата и опитвайки се да диша равномерно. — И плащаш предварително?

— Естествено, не съм глупак. Зная как стават тези неща. Плащам половината сега и половината като получа меча.

Ейдриън пое друг контролиран дъх, кимайки и припомняйки си да остане спокоен.

— Значи предлагаш двеста златни тенента?

— Да — каза ДеУитт разтревожено. — Както може да се убедиш, това е много важно за мен.

— Очевидно, ако работата е толкова лесна, колкото казваш.

— Значи мислиш, че ще го направят? — нетърпеливо питане.

Ейдриън се отпусна в стола, а ДеУитт се наклони напред тревожно. Приличаше на изправен пред съдия, очакващ присъда по обвинение в убийство.

Ройс щеше да го убие, ако се съгласеше. Едно от основните правила на Ририя бе никога да не се наемат с кратко предизвестие. Имаха нужда от време да проверят клиентите, потвърдят историите и проучат потенциалните цели. И все пак, единственото престъпление на ДеУитт се състоеше в неправилното подбиране на момент, в който да погледне красива жена и Ейдриън знаеше, че държи живота на мъжа в ръцете си. Онзи нямаше шанс да наеме друг. Както бе споменал ДеУитт, други независими крадци освен тях не биха се осмелили да работят в град с гилдия. Ръководителите на Пурпурната ръка не биха позволили някое от момчетата им да се заеме с работата по същата причина, поради която Ейдриън почувства, че трябва да откаже. От друга страна, Ейдриън не бе крадец и не беше наясно с различните им разсъждения. Ройс беше отрасналият из улиците на Ратибор, оцелявайки чрез джебчийство. Той беше професионалният взломаджия, бивш член на прословутата гилдия Черен диамант. Ейдриън бе боец; предпочитащ честни битки на дневна светлина войник.

И винаги изпитваше леко неудобство от повечето от задачите, възлагани им от благородниците. Те искаха да посрамят съперник, да наранят бивш партньор или да се издигнат в странния и извратен свят на политиката. Наемаха ги, защото притежаваха пари и можеха да си позволят да си плащат за игричките. За тях животът представляваше точно това — голяма партия шах с истински конници, царе и пионки. Нямаше добро и зло, правилно и грешно. Всичко бе политика. Игра в играта със собствени правила и никакви ценности. Но тези разправии предоставяха плодородна почва, която даваше богат урожай. Аристократите бяха не само богати и дребнави, но и глупави. Как иначе Ройс и Ейдриън биха получили пари от графа на Чадуик за залавянето на писмата на Аленда Ланаклин до Дигън Гаунт и сетне удвоили печалбата си чрез контракражба? Просто бяха казали на Албърт да се свърже с Аленда с новината, че Белънтайн притежава нейните писма и й предложи помощ да си ги върне. Бизнесът им бе доходоносен, но неприятен. Просто още една игра в свят, където героите бяха легенда, а честта — мит.