Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 1065

Кой знае какво се бе случило на север, а и на юг.

Ами ако всички са мъртви? Ако сме останали само ние четиримата?

Гарван изграчи в недалечно дърво. Мрачният му повик направи тишината потискаща. Майнс провери въжетата на конете, убеждавайки се, че са още здрави, сетне разтвори торбите със зоб. По принцип животните се блъскаха, опитвайки се да заровят муцуни, но тази сутрин нещо привлече вниманието им. Главите им се обърнаха, ушите им потръпнаха наляво, големите им очи се взираха.

— Някой идва? — прошепна Майнс на Принцеса. Главата ѝ се раздвижи нагоре и надолу, което го шокира, но тогава тя допълни това и с поклащане.

Няколко мига по-късно чу копита и изтича обратно в Бърлогата да събуди другите.

— Кой е? — прошепна Бранд.

— Как бих могъл да зная? — отвърна Майнс, влизайки изцяло.

— Със сигурност не са Ейдриън и останалите — изтъкна Елбрайт. — Те оставиха конете си тук.

— Може би Ренуик се връща? — предположи с надежда Кайн. Това предизвика няколко утвърдителни погледа и кимвания.

— Един от нас трябва да погледне — заповедно каза Елбрайт, коленичейки и нахлузвайки наметало.

— Няма да съм аз — каза Майнс. — Нека Бранд да иде. Той е храбрият.

— Тихо — сопна се Елбрайт. — Аз ще ида.

Отдръпна малко от платнището и се огледа.

— Виждаш ли ги? — попита Кайн.

— Не.

— Може би са…

— Шт! — Елбрайт вдигна ръка. — Чуйте.

Слаби гласове нарушиха покоя на зимното утро.

— Слезли са тук — рече глас.

— Божичко! Това изглежда доста неприятно. Убеден ли е Ваша милост?

— Абсолютно.

— Не звучат като елфи — прошепна Кайн.

— Сякаш знаеш как говорят елфите — рече Майнс.

— Не звучи и като Ренуик — добави Бранд.

— Ще млъкнете ли! — просъска Елбрайт, шляпвайки Кайн по главата.

— Толкова е дълбоко, че не се вижда дъното — рече отново слабият глас.

— Наистина е много дълбоко.

— Няма следи наблизо.

— Все още са вътре, все още извличат тайни и разбуждат стари спомени, но вече се връщат. Близко са и рогът е у тях.

— Откъде знаете това?

— Наречи го… старческа интуиция.

— Това е добре, нали? Че имат рога?

— О, да, много добре.

Хрупането на снега се усили.

— Идват насам — рече Елбрайт.

— Виждаш ли ги? — запита Кайн.

— Четирима са. Единият от тях прилича на свещеник с черно расо, двама са войници, има и някакъв старец с пъстра роба и дълга бяла коса. Войниците изглеждат странно.

— Какво правят тук? — попита Бранд.

— Конете им — рече глас отвън. Вече бяха много по-близо. Момчетата чуваха шляпането на кишата. — Можете да излезете, момчета.

Те се спогледаха нервно.

— Ренуик, Елбрайт, Кайн, Майнс, елате, ще закусваме.

Елбрайт излезе първи, предпазливо промушвайки се изпод платнището. Главата му се завъртя. Останалите го последваха бавно, присвивайки очи на слънцето. Точно както Елбрайт бе описал, пред тях стояха четирима мъже. Изглеждаха ужасно не на място. Мъжът с дългата бяла коса носеше одежди в пурпур, червено и златно, облягаше се на жезъл. От двете му страни стояха войниците — имаха златни нагръдници и шлемове. Панталоните им също бяха шарени — червено, пурпурно и жълто. Всеки от тях носеше копие и меч. Свещеникът беше единственият нормален на вид, отпуснал тежестта си на един крак, облечен в еднообразните одежди на нифронски свещеник.