Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 1064
Майкъл Дж. Съливан
— Обясних им, че се намира в древния град Персепликуис и че скоро ще бъде тук. Надявам се не съм престъпил…
Модина взе лицето му с две ръце и го целуна по устата.
— Обичам те, Нимбус.
Канцлерът изглеждаше смаян. Отстъпвайки назад, провери дали перуката му не се е разместила.
— Връща се — предупреди ги Амилия.
Нимбус пак влезе в ролята на посредник. Изглежда имаше някакъв малък спор, елфическият лорд погледна към момичетата, седящи на пода, сетне кимна. Покачи се обратно на коня си и напусна двора, следван от останалите.
— Какво? — попита Модина.
— Решиха да не чакат и да тръгнат към Персепликуис, за да пресрещнат рога. Ако казвате истината, ще проведат церемонията там. Ако лъжете, Ирауондона ще предяви правото си на власт. Предполагам това ще означава продължаването на похода им за елиминация на човечеството. Във всеки случай трябва да идете с тях.
— Кога?
— Разполагате с достатъчно време да грабнете няколко дрехи, ако не греша. Опитах се да преговарям за малка свита, но отказаха. Но успях да получа разрешение за присъствието на момичетата. Али заслужава да посрещне баща си, а Мърси ще я утеши в противен случай. Казах му, че са ваши дъщери.
— Благодаря ти, Нимбус, нищо чудно да си спасил живота на всички ни.
— Страхувам се, че това може да представлява само отлагане на екзекуцията.
— Не и ако Ариста успее, а всеки подарен ден е още един ден надежда.
* * *
Майнс се изкатери навън от Бърлогата, вдигайки качулка над прозяващо лице. Останалите го бяха сритали да става, тъй като беше негов ред да провери конете. Правилото в групата им беше, че само работещите ядяха. Правилото бе просто, с малко възможности за интерпретация, но студът на ранната ледовита сутрин, когато си се увил в топли одеяла, улесняваше забравянето дори на най-простите правила. Най-накрая бе отстъпил, знаейки, че само щяха да го ритат по-силно.
Изправи се и се протегна, мислейки колко голям е станал. Все още беше рано, слънцето едва надничаше над дърветата, мятайки лъчи светлина под остър ъгъл — снежните кристалчета блестяха. Вече беше по-топло, но нощният мраз още не си бе отишъл. Прецени, че влажността го кара да се чувства по-зле. Студът имаше това предимство, че въздухът и снегът бяха сухи.
Майнс отиде до чакащата го редица коне. Познаваше всички по име, те също го разпознаваха. Главите им се обърнаха, ушите им се насочиха в негова посока. Имаха късмет. Жестокият студ бе се вдигнал рязко и никой от конете не умря. Дори онзи, за който Майнс бе сигурен, че е спрял да диша.
— Добро утро, дами и господа — поздрави ги той, както правеше всяка сутрин — с кимване и помахване с ръка. — Как сме в това жалко подобие на ден, а? Какво, Симпълтън? Не си съгласен? Смяташ, че денят е добър? По-топъл от вчерашната утрин? Е, не зная дали да се съглася, сър. Какво, Мишка? Изразяваш съгласие със Симпълтън? Хм, не зная. Просто изглежда… прекалено тихо. Твърде тихо.
Така беше. Майнс стоеше с крака в кишата и се ослушваше. Никакъв вятър, никакъв звук. Странен покой, сякаш светът бе умрял.
