Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 1066

— Кои сте вие? — попита Елбрайт.

— Това е Негова милост патриархът на нифронската църква — каза им свещеникът.

— О — рече Елбрайт, кимайки. Майнс знаеше, че приятелят му се опитва да звучи така, сякаш знае за кого става въпрос. Елбрайт винаги правеше това, представяйки се за по-обигран, отколкото беше в действителност.

— Това са телохранителите му, а аз съм монсеньор Мъртън от Гхент.

— За нас знаете кои сме — каза Елбрайт. — Какво правите тук?

— Просто изчакваме — отговори патриархът. — Подобно на вас — чакаме ги да се изкатерят от онази дупка и да променят света завинаги. Със сигурност няма да ни осъдите, че искаме да станем свидетели от първия ред.

Старецът погледна към телохранителите си и те отстъпиха.

— Как е Ренуик? — запита Майнс. — Успя ли да стигне до Акуеста?

— Съжалявам — отвърна монсеньор Мъртън. — Пътувахме по море до Вернес, а оттам с карета. Напуснахме преди известно време, така че е напълно възможно да е пристигнал след заминаването ни. Той ваш приятел ли беше?

Майнс кимна.

— Отправи се към Акуеста с новини, че елфите нападат от югоизток — рече Бранд. — Минаха съвсем наблизо.

— Съжалявам, че не мога да ви кажа повече — каза свещеникът.

— Приятно местенце си имате тук — спомена старецът, като се оглеждаше. — Хубаво е, че лагерувате под зеленика. Харесва ми да гледам зеленината в такъв ден, когато сякаш цветът е бил изсмукан. Зимата бе дълга и студена, но скоро ще приключи. Ще разцъфне нов свят.

Майнс чу музика в далечината и веднага издигна ръце към ушите си.

— Това…? — попита Елбрайт разтревожено, също вдигайки ръце, когато Майнс кимна.

— Спокойно, момчета — каза патриархът. — Тази мелодия не е омагьосана. Това е „Ибин Рин“, ериванският химн.

— Но пак са елфите! — каза Елбрайт. — Идват!

— Да — патриархът погледна по протежение на хълма, сетне към дупката. — Сега вече е надпревара.

Глава 26

Завръщането

— Обожавам тази пещера — каза Ариста, докато разстилаха одеяла върху плоската скала. Над главите им светещите червеи премигваха. За пръв път тя осъзна колко ѝ липсва небето. Магнус отново струпваше пламтящите си камъни.

— Това е нищо в сравнение с чудесата, които съм виждал в дълбините. Дядо ми веднъж ме отведе в Дитмарските планини на място, известно само на него. Каза ми, че трябвало да зная откъде идвам. Отведе ме дълбоко в пукнатина, където река се гмурваше под земята. Бяхме вътре със седмици. Майка и татко бяха побеснели, когато накрая се върнахме. Не искаха да си пълня главата с разни идеи. Те вече се бяха предали, но дядо ми — той знаеше.

Магнус удари два камъка.

— Показаните ми от него неща бяха удивителни. Пещери, стократно по-големи от тази, направени от сияещ кристал, така че един-едничък светещ камък можеше да ги освети като ден. Каменни катедрали със стълбове и зъбести скали, водопади толкова високи, че ревът не се чува. Всичко беше толкова обширно, толкова грамадно, толкова необятно — чувствахме се ужасно дребни. Понякога е трудно да се вярва в Дром, виждайки какво е станало с народа му, но на места като това и като онези, показани ми от дядо, сякаш виждам лицето на бога.