Читать «Откровенията на Ририя - цялата поредица в една книга» онлайн - страница 1062

— Не съм сигурен, но ако съдя по последното прекосяване, трябва да видим земя в рамките на следващия час, освен ако двамата с Ройс не сме омешали курса или аз не ни потопя. Твърде насам и платната падат, губим тяга и не можем да маневрираме. Твърде натам и вятърът ще ни обърне. А с Уайът изглеждаше толкова лесно.

— Истина ли е онова, което ми каза Магнус? Че сте ги намерили?

Ейдриън тъжно кимна.

— Той беше добър човек — и двамата бяха. Не спирам да си мисля за Али. Те бяха единственото ѝ семейство. Какво ще стане сега с нея?

Тя кимна. Толкова много смърт, толкова много тъга, че имаше моменти, в които сякаш щеше да се удави. Над тях платната плющяха като чаршафите на камериерка, оправяща легло. Халките потракваха, вълните се разбиваха в корпуса.

Тя гледаше застаналия на кормилото Ейдриън, вдигнал брадичка, изпънал гръб, взиращ се във вълните. Вятърът развяваше косата му назад, разкривайки загрубяло лице, но не сурово или погрозняло. Бе навил ръкави и мускулите на ръцете му се издуваха. Забеляза белези. Два от тях изглеждаха пресни. Ръцете му бяха големи, а кожата му бе загоряла, така че ноктите му се открояваха. Беше хубавец, но едва сега забелязваше това. Не видът му я бе привлякъл. А топлотата му, добротата, чувството за хумор и това колко сигурна се чувстваше край него в студената, мрачна нощ. И все пак трябваше да признае, че той беше красив в одеждите си от сурова кожа и груб плат. Зачуди се колко жени бяха забелязали това и колко беше познал той. Хвърли поглед към морето зад тях. Гробницата на императорите изглеждаше много далеч.

— Така и нямахме възможност да поговорим откакто излязохме — тя погледна към вълните, разцепвани от носа. — Ти каза някои неща, които… е, може би са били предназначени само за там. И двамата си мислехме, че ще умрем, а в такива моменти хората…

— Заставам зад всяка своя дума — твърдо каза той. — Ами вие? Съжалявате ли?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Когато се събудих, помислих, че може да е било прекрасен сън. Никога не съм се смятала за типа жена, която мъжете желаят. Аз съм нахакана, властна, бъркам се където не ми е работа и си позволявам да имам мнение по твърде много въпроси — въпроси, от които жените не бива да се интересуват. Никога дори не съм си правила труда да се направя на привлекателна. Отбягвах танците, никога не съм се появявала с вдигната коса и изрязана рокля. Нямам си представа от флирт — тя въздъхна и прокара ръка през сплетената си коса. — Преди не се интересувах как изглеждам, но сега… сега за пръв път искам да бъда красива — за теб.

— Намирам ви за красива.

— Тъмно е.

— О, почакайте — Ейдриън се пресегна към раницата си. — Затворете си очите.

— Защо?

— Просто го направете и протегнете ръце.

Тя последва заръките, чувствайки се малко глупаво, докато го чу да тършува из раницата, сетне настъпи тишина. Миг по-късно тя усети нещо в ръцете си. Пръстите ѝ се свиха и тя разбра какво е, още преди да отвори очи. Започна да плаче.

— Какво има? — попита Ейдриън, внезапно паникьосан.