Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 58

Манон изсумтя и тръгна към нощното шкафче, а плитката ù и кървавочервената пелерина се развяха зад гърба ù. Наля си бавно чаша вода, ослушвайки се наоколо.

Слугинята събра пъргаво нещата си.

– Ще се върна, когато няма да ви преча, милейди.

– Свърши си работата, простосмъртна, и се махай от очите ми.

Манон се обърна да я наблюдава.

Момичето закуцука през стаята – безпомощно и крехко, незаслужаващо втори поглед.

– Кой нарани крака ти? – попита Манон, облягайки се на една от дървените колони на леглото.

Слугинята дори не вдигна глава.

– Стана случайно. – Изсипа пепелта от камината в кофата, която беше довлачила дотук. – Паднах по едно стълбище, когато бях на осем, нямаше как да ми помогнат. Чичо не вярваше на лечителки и не позволи да извикаме някоя у дома. Извадих късмет, че не се наложи да го отрежат.

– Защо си в окови? – Още един равнодушен, лишен от интерес въпрос.

– За да не избягам.

– Нямаше да стигнеш далеч в тази планина.

Веднага го забеляза – лекото напрежение в раменете ù, смелия опит да го прикрие.

– Да – потвърди момичето, – но аз израснах в Перант, не тук. – Подреди в камината цепениците, които сама беше качила до кулата, накуцвайки все повече и повече с всяка следваща стъпка. Слизането по стълбите с тежката кофа с пепел несъмнено щеше да е поредното мъчение. – Ако се нуждаете от мен, просто попитайте за Елида. Стражите знаят къде да ме намерят.

Манон проследи с поглед всяка нейна страдалческа стъпка до вратата.

Почти ù позволи да излезе, да си помисли, че е свободна, преди да каже:

– И никой не е наказал чичо ти заради глупавото му отношение към

лечителите?

Елида надникна през рамо.

– Той е лорд на Перант. Кой би го наказал?

– Върнън Локан ти е чичо? – Елида кимна. Манон килна глава настрани, оглеждайки внимателно поддържаната кротост по лицето ù. – Каква работа има тук?

– Не знам – прошепна Елида.

– А защо е довел и теб?

– Не знам – повтори момичето, остави кофата на земята и прехвърли тежестта на тялото си върху здравия крак.

– И кой те изпрати в тази стая? – попита тихо Манон.

Едва не прихна от смях, когато слугинята провеси рамене и сведе глава още по-ниско.

– Не съм... не съм шпионин. Кълна се в живота си.

– Животът ти няма никаква стойност за мен – отвърна Манон, отблъсна се от колоната на леглото и запристъпва хищнически към нея. Девойката не помръдна от мястото си, бе толкова убедителна в ролята си на покорно човешко същество.

Манон повдигна брадичката ù с железния нокът на показалеца си. – Ако разбера, че ме шпионираш, Елида Локан, ще осъмнеш с два безполезни крака.

Вонята на страха ù изпълни ноздрите на Манон.

– Милейди, к-кълна се, н-няма да докосвам...

– Напусни.

Манон отдръпна рязко нокътя си от брадичката ù, оставяйки кървава следа. И за по-добър ефект отстъпи назад и облиза кръвта на Елида от желязото.

Беше ù трудно да запази безразличното си изражение, след като вкуси кръвта и видя истината в нея.

Но Елида явно не можеше да понесе повече и първият рунд на играта им приключи. Манон ù позволи да се отдалечи с жалко куцукане и дрънчене на вериги.