Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 57

Човешките деца не се брояха – някои от клановете ги възприемаха като най-обикновена храна. Особено Жълтоногите. Младите вещици обаче... нямаше по-голяма чест от тази да родиш вещерско дете на клана си. И по-голям срам от това да го загубиш.

– Кое сестринство би избрала? – попита Астерин.

– Не съм решила.

Навярно щеше да е някоя от по-незначителните... за всеки случай, преди да позволи на някоя от по-могъщите да се съчетае с Валгите. Може би демоните щяха да дадат на умиращата им раса дозата живот, от която се нуждаеха така отчаяно през изминалите няколко десетилетия. Векове.

– А ако възразят?

Манон достигна стълбището към личната си кула.

– Единственият човек, който възразява за каквото и да било напоследък, Астерин, си ти.

– Не е редно...

Манон замахна с ръка и раздра плата и кожата над гърдите ù.

– От днес нататък Сорел е Втора.

Астерин не докосна кръвта, просмукваща се в туниката ù.

Манон тръгна отново.

– Предупредих те да не ми се бъркаш, но тъй като ти реши да не зачетеш волята ми, вече нямаш място до мен и в срещите ми. – Никога досега, нито веднъж през последните сто години не беше сменяла постовете им. – От този момент нататък ти си Трета. Ако ми докажеш, че ти е останала поне капка самоконтрол, ще преразгледам решението си.

– Милейди – подхвана кротко Астерин.

Манон посочи стълбището зад тях.

– Ти получаваш правото да съобщиш на останалите. Веднага.

– Манон – продължи Астерин с умолителен тон, какъвто Водачката не бе чувала досега.

Манон продължи напред и червената ù пелерина се развя над стълбището.

Нямаше желание да слуша Астерин, не и при положение че баба ù изрично я бе предупредила, че всяка грешна стъпка, всяко неподчинение ще коства главите на всички. Пелерината около нея вечно щеше да ù го напомня.

– Чакам те в гнездото след час – каза, без да погледне назад, и влезе в кулата си.

Където надуши човек.

* * *

Пред камината беше коленичила млада слугиня с метла и лопата в ръка.

Трепереше едва забележимо, но мирисът на страха ù вече пропиваше въздуха в стаята. По всяка вероятност умираше от ужас още от момента, в който бе прекрачила прага ù.

Момичето сведе глава и черната му като нощта коса прикри бледото му лице, но не и преди Манон да зърне преценяващия поглед в тъмните му очи.

– Какво правиш тук? – попита равнодушно Манон, стържейки с железни нокти, само и само да види реакцията му.

– Ч-ч-чистя – изпелтечи момичето, но твърде насечено, твърде отработено.

Раболепна, кротка и ужасена, точно по вкуса на всяка вещица. Единствено миризмата на страх беше истинска.

Манон прибра железните си зъби.

Слугинята стана бавно и видимо изтръпна от болка. От движението протритото домашно сукно на полата ù се люшна, разкривайки дебелата верига между глезените ù. Десният беше обезобразен, а ходилото ù, покрито с лъскава, наскоро зараснала плът, стъпваше на една страна.

Манон потисна хищническата си усмивка.

– Защо са ми изпратили саката слугиня?

– Аз... аз просто изпълнявам заповеди. – Гласът ù беше воднист, неразличим.