Читать «Кралица на сенките» онлайн - страница 59

После впери поглед в празния коридор.

Първоначално ù беше забавно да заблуждава момичето, че наистина я е взела за страхливо, сладкодумно, безпомощно девойче. След това обаче излезе наяве истината за произхода ù – и хищническите инстинкти на Манон насочиха вниманието ù към това как слугинята криеше лицето си, за да не види тя реакциите ù, как нареждаше пред нея точно онова, което искаше да чуе. Сякаш проверяваше дали има враг пред себе си.

Нищо чудно наистина да беше шпионка, каза си Манон, тръгвайки към бюрото, където миризмата ù витаеше най-осезаемо.

Несъмнено огромната карта на континента имаше по себе си следи от канелено-бъзовия мирис на Елида, концентриран на точно определени места.

Отпечатъци от пръсти.

Съгледвачка на Върнън или момиче със своя собствена мисия? Този въпрос я терзаеше.

Но всеки с вещерска кръв във вените си трябваше да бъде държан под око.

Това важеше и за Тринадесетте.

* * *

Пушекът от безбройните ковачници така пареше в очите на Манон, че ù се наложи да спусне прозрачния си клепач на кацане в сърцето на военния лагер, който бе огласен от тътнеж на чукове и пукот на огньове. Абраксос изсъска и закрачи в кръг, поизплашвайки малко близките войници в тъмни брони, които се отдалечиха на безопасно разстояние, щом видяха Сорел да се приземява в калта до Манон секунда по-късно. Уивърнът ù се озъби на една от групичките наблюдатели. Абраксос му изръмжа и Манон го сръчка с пети, преди да слезе от гърба му.

– Без бой! – нахока го тя, докато оглеждаше малкото празно пространство между грубо скалъпените бараки на ковачите. Беше предвидено специално за въздушната кавалерия и оборудвано с дълбоко вкопани стълбове по периметъра му, служещи за връзване на уивърните. Манон не сметна за нужно, но Сорел върза животното си, тъй като му нямаше такова доверие.

Чувстваше се странно в компанията на Сорел... вместо тази на Астерин. Сякаш равновесието на света бе нарушено. Дори сега уивърните им нервничеха един покрай друг, макар че още не се бяха сбили. Абраксос обикновено кавалерстваше на небесносинята женска на Астерин – дори стоеше плътно долепен до нея.

Манон не изчака Сорел да укроти мъжкаря си, преди да нахлуе в ковашката бърлога, изградена от дървени стълбове и импровизиран покрив. Огнищата – спящи каменни великани – осветяваха помещението, а мъжете край тях блъскаха с чукове, загребваха с лопати и точеха остриета.

Ковачът, отговорен за оръжията на въздушната кавалерия, вече ги чакаше малко след първия стълб и като ги видя, им махна с белязаната си червена ръка. На масата пред мускулестия мъж на средна възраст бяха изложени всевъзможни мечове и ножове – всичките от лъсната до съвършенство адарланска стомана.

Сорел застана до Манон, която взе един кинжал и го претегли в ръцете си.

– Тежък е – заяви тя на ковача, вперил тъмни, проницателни очи в нея. Грабна друг нож, после и един меч, за да претегли и тях в дланите си. – По-леки ми трябват за вещиците.

Ковачът поприсви очи и пое меча, за да прецени тежестта му в собствените си ръце. Почука с пръст по богато украсената дръжка и заклати глава.