Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 136

— Защо не стреляте и вие?! — изрева Вюшков и заглуши останалия шум. — Защо не използвате лъчевото оръдие на кораба?!

— Няма в какво да се прицелим! — извика един офицер. — Радарът нищо не показва, инфрачервеният скенер също, нито автоматичната система за следване на оръдието.

Корабът се разтресе. Сега той беше на прицел. Някой започна да се моли. Вюшков се дотътри до централния пулт и сграбчи микрофона.

— Капитан Вюшков до всички! Мъжът, известен ви като брат Джеймз, да бъде застрелян незабавно! Повтарям, незабавно!

Нещо пак раздруса кораба, светлините угаснаха.

Майлоу не знаеше какво става, но все едно — не му харесваше. Хората от патрула, които срещна на излизане от болницата, просто стояха и объркано слушаха тътнещите взривове.

— Капитане? — извика отново Майлоу, но радиостанцията не издаваше звук.

Захвърли я и загледа неспокойно проблясъците червена светлина.

— Това е корабът, ясно — каза. — Нещо го атакува, но какво е то?

Обърна се към войниците, точно когато един от тях го простреля с лъчевата си пушка. Лъчът се заби в гърдите на Майлоу и излезе през гърба му.

— Да ти го начукам! — промърмори той. — Защо по дяволите направи това?

Войникът го гледаше невярващо, точно както и други петима.

— Заповед на капитан Вюшков… току-що я получихме — заеквайки, каза войникът и докосна слушалките на главата си.

Защо Вюшков иска да го убият, чудеше се Майлоу, докато вървеше към патрула. Имаше намерение да избие войниците, но не можеше да се движи бързо. Вложените в него от генинженерите възможности за възстановяване бяха изключителни, но даже и те не стигнаха, за да се справят със страшните вътрешни увреждания, причинени от лъча. Майлоу с изненада усети, че краката му се подгъват и пада на колене. Изведнъж осъзна, че умира.

— Говняна работа! — изсъска той. Бавно се приведе напред, подпря се на длани, главата му увисна. — Това си е една шибана несправедливост. Всички тези години във вонящото Белведере, а сега това…

Войниците предпазливо пристъпваха към него. Не отместваха дулата от оръжията си. Той с усилие вдигна глава и ги погледна.

— И знаете ли кое е най-несправедливото!

Те се спогледаха нервно, но никой не отговори.

— Дори веднъж не наебах момичето! — каза той и умря.

Глава тридесет и втора

В сивкавата светлина на утрото капитан Вюшков се насилваше да вижда нещата само откъм добрата им страна. Единствената друга възможност беше да се завре в храстите и да си пръсне главата. Дълбоко си пое дъх, поизпъна се пред събрания екипаж и войниците до кораба и заговори колкото може авторитетно в тези обстоятелства:

— Положението ни не е толкова лошо, колкото изглежда. На кораба са причинени повреди, но те могат да бъдат поправени. Както ми съобщиха, за по-малко от месец. И макар че понесохме загуби, можеше да стане и много по-зле.

„Така си е, ако онова нещо, което ни нападна, не стреляше само по лъчевите ни оръдия, сега всички да сме трупове.“ Същото бе станало и в града. Бяха унищожени всички излъчватели, но нищо друго. Е, ако не се брои радарната кула на Палмира. Собственият им радар също не работеше. Единствената добра новина се оказа потвърждението, че брат Джеймз е застрелян. Поне той вече нямаше да му създава неприятности.