Читать «Краят на небесните господари» онлайн - страница 137

— Все още разполагаме с личното си оръжие и контролираме положението в Палмира — „Но докога?“ — И когато дойде онова нещо, ще бъдем готови да го посрещнем! Така ли е, мъже?!

Всички го гледаха с каменни лица. Един войник вдигна ръка.

— Моля за извинение, господин капитан, но според вас какво беше „онова нещо“?

„Майната ти!“

— Ъ-ъ-ъ… Някаква нескопосана летяща машина, сглобена от тукашните хора. Смятам да разпитам днес някои от тях, за да науча къде я крият. После ще нападнем и ще я унищожим, преди да е излетяла.

Той спря. Последва мълчание. Насекомите бръмчаха досадно край лицето му, отпъждаше ги и чакаше някой да каже нещо. Накрая заговори един войник, но толкова сухо, че Вюшков се вбеси:

— А какво ще стане, ако това нещо се върне и ни нападне, преди да сме готови, както стана днес?

— Тогава ще очаквам от тебе да стреляш и да го свалиш, човече! — излая Вюшков. — Имаш оръжие, а на дневна светлина ще можеш да го видиш! И това се отнася за всички ви!

— Ами ако е невидимо? — попита друг.

— Я не дрънкай глу…

Не продължи. Едва подухващият откъм океана бриз носеше със себе си дълбоко бучене. Той се обърна и се вгледа в мъглата на ранното утро, запълваща небето. Далече навътре в океана смътно се забелязваха очертанията на нещо. Беше голямо. Бученето се чуваше по-ясно. Огромният предмет излизаше от мъглата.

— Исусе!… — Вюшков се задъха.

— Но какво е това? — попита някой зад него.

— Небесен Господар — тихо отговори Вюшков.

Струваше му се, че отдавна гледа грамадния призрачно бял въздушен кораб, надвиснал от мъглата. Сковаваше се от потискащата му необозримост. Успя да се отърси от вцепенението. Извърна се към хората си, вдигнали изцъклени погледи към пришълеца и им извика:

— Хайде, мъже! Заемете бойните си позиции! Когато навлезе в обсега на лъчевите ви пушки, стреляйте!

Неколцина се размърдаха, но вниманието на Вюшков внезапно се отклони — към земята падаше птица, пърхайки безпомощно. Беше папагал, едва помръдваше. После замря. Вюшков се взираше в птицата. Тази случка като че имаше неимоверно значение, но той още не разбираше защо…

Тогава хората му започнаха да припадат един след друг.

— Очите ми… очите ми… — стенеше Жан-Пол.

— Всичко е наред… вече няма страшно… всичко се оправи — успокояваше го нечий глас.

Айла. Той отвори очи. Можеше да вижда светлината. Бяла светлина. Вдигна ръце пред очите си. Виждаше ги. Виждаше! Гърч мина по тялото му, когато си спомни. След като хирургът освободи Майлоу, онзи веднага поиска от Жан-Пол да му каже какво е говорила Джан Дорвин. Жан-Пол отказа, а Майлоу спокойно заби палец в лявото му око и го смаза. От страшния вик една сестра тичешком се втурна в стаята. Жан-Пол не видя какво й направи Майлоу. После чу заплахата, че ще загуби и другото си око, ако не се разприказва. Обезумял от болката и страха, Жан-Пол повтори думите на Джан Дорвин… а Майлоу смаза и дясното му око. Излезе и го остави в мрака, безпомощен и смазан от страданието. Не спираше да пищи. Не знаеше колко време мина, преди да чуе гласове. После в ръката му се заби игла. След това не помнеше нищо.