Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 129

В този миг дукът видя самия Ел Рашад — лесно го разпозна по орловия нос и острите черти на лицето. Ел Рашад се обърна към него и дукът видя на лицето му нещо, което никога преди не бе успял да открие — непреодолим ужас.

Ел Рашад се огледа през рамо и тръгна към дука и сина му. И извитата му сабя, и робата му бяха опръскани с кръв. Дукът припряно свали арбалета от рамото си, принцът хвана здраво своята сабя…

— Чакайте! — извика Ел Рашад. — Спрете! Не бива повече да се сражаваме помежду си… зад нас идва по-страшна заплаха. Нека се обединим, за да се преборим с нея!

— Що за номер ни готви? — промърмори принцът, но дукът видя същия страх по лицата на всички воини на Ел Рашад.

— Хора от „Господаря Мордред“, спрете битката! — извика дукът на своите оцелели войници. Те се подчиниха, но с почуда и объркване.

— Ръката на Сатаната ни преследва! — извика Ел Рашад, сочейки входа. — Трябва някак да я унищожим! Запалете огън, който да я погълне!…

Дукът реши, че Ел Рашад трябва да е мръднал, макар че не се съмняваше в думите му — явно някакво твърде опасно същество приближаваше. Но да го нарича Ръка на Сатаната беше малко прекалено. „Този суеверен тъпак!“, тихичко изсъска дукът. Сигурно беше някое от онези гигантски влечуги, които Дарси е видял от планера си.

— Успокойте се! — каза на Ел Рашад. — Всички заедно имаме достатъчно оръжия, за да се справим с всякаква твар. Но идеята ви да запалим огън е добра. Ще натрупаме в коридора всичко, което може да гори и може би този звяр ще се уплаши от самите пламъци. Колко близо зад вас беше съществото?…

Въпросът му незабавно получи отговор — един от воините на Ел Рашад изхвърча със страшна сила от коридора. Прелетя с писъци над главите на останалите и се преби върху пътеката. Надигна се ропот, хората в черно се опитаха да се отдалечат колкото могат по-бързо от коридора. По пътеката се затъркаля плетеница от падащи едно върху друго тела. От коридора се чуваше шум от рушене — нещо разхвърляше барикадата, после равномерни тежки стъпки. Дукът усети треперенето на пода под краката си.

И се появи онова.

— Исусе Христе! — прошепна дукът. — Но това е ръка!

Обзет от първобитен страх, той се завъртя и побягна, изпускайки арбалета. Принц Дарси вече го беше изпреварил. А зад него пъхтеше Ел Рашад…

Отгоре вече нищо не се чуваше, но от това не ставаше ясно какво се е случило. Джан се надяваше това да е признак, че нападателите, които и да са те, са помели дука и хората му. Не се надяваше това да увеличи особено много шансовете й за оцеляване, но поне щеше да се отърве от опасността след малко да я обезглавят.

— Какво ли става там? — промърмори сякаш на себе си принцесата.

Тя стоеше зад гърба на Джан, опряла върха на камата в ребрата до сърцето й.

Подпрян на парапета с мрачно изражение, Ламон просто сви рамене. Не беше продумал, откакто дукът и принцът тръгнаха към входа. Джан безцелно си играеше с пръстена на Робин, натискаше постоянно камъка. Опитваше се да разбере защо Робин толкова силно си го искаше. Беше посегнал да го вземе, настояваше. Защо ли? Този пръстен нищо не правеше. Не за нея…