Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 128

— Какво става тук? — настоя за отговор Ламон, препречил пътя на войниците.

— Отстранете се, господине! Тази жена трябва да бъде екзекутирана. По заповед на дука.

— Екзекутирана? Но защо? Не разбирам… какво е престъплението й? — закрещя Ламон.

— Престъплението й — каза принцът, който заедно със сестра си беше последвал групичката войници, — се състои в това, че обектът на твоите желания се оказа не друга, а Джан Дорвин, самата Небесна Жена.

Ламон изглеждаше смаян. Попита Джан:

— Вярно ли е това?

— Уви, виновна съм. Съжалявам, Ламон… Аз не… — тя млъкна. Откъм изхода се чуваха изстрели.

Доста време измина, докато някой помръдне, внезапно принцът викна:

— Бързо навън!

Петимата войници като един се втурнаха нагоре по пътеката.

— Какво е това?

Беше дукът. Появи се от склада, препасваше колана със сабята си. Арбалетът на Джан висеше на рамото му.

— Нападение, естествено! — отсече синът му. — И ако съдим по звуците, доста голямо.

— По-добре сами да видим какво става — с нежелание каза дукът. Стрелна с поглед Джан. — А с нея какво ще правим?

— Аз ще я охранявам! — каза Ламон.

— Не, аз ще я охранявам! — каза принцеса Андреа. Измъкна камата си от колана и се усмихна на Джан.

През целия си живот Ел Рашад беше се страхувал само от Аллах. До този ден. Сега се страхуваше от Аллах и от чудовището, което го преследваше. Чудовището, което погълна две трети от неговата армийка и сега трополеше тежко зад гърба му, смазвайки опитващите се да избягат воини. Това изчадие на сатаната преследваше него, Ел Рашад беше сигурен в това.

Най-после бяха стигнали до равна, открита местност след кошмарното катерене през пустошта с тази гад зад себе си. Ел Рашад видя неколцина мъже, застанали пред входа на сградата. Видя и облачетата дим пред цевите на пушките им, чу свистенето на куршумите край главата си, далечния трясък на изстрелите… и не се поколеба дори за частица от секундата. Какво означаваха куршумите в сравнение с онова нещо, което ги гонеше?

— Напред! — кресна той на хората си.

Но и техният ужас не се нуждаеше от подобни заповеди. Да се вкопчат в смъртна схватка с хора беше толкова приятно…

Облечените в черно воини се носеха като накъсана вълна през древния паркинг. Някои падаха, улучени от куршуми, но вълната не спираше напора си. Хората на дука заотстъпваха, без да спират стрелбата. Накрая видяха, че няма надежда да удържат позицията, обърнаха се и побягнаха навътре.

В коридора имаше набързо нахвърляна барикада и войниците на дука се прикриха зад нея, към тях се присъединяваха подкрепления от вътрешността на сградата. Виещите воини на Ел Рашад нахлуха във входа…

Дукът и неговият син на бегом приближаваха коридора, когато видяха остатъците от малобройните си войници да изскачат от него, преследвани от размахващи криви саби фигури в черно. Двамата мъже се заковаха на място.

— Тези са с Ел Рашад! — задъха се дукът. Отведнъж се усети съвсем слаб.

— Заради онзи проклет планер, който ни проследи — каза принцът. — Сигурно са успели да се върнат и да съобщят…