Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 115

— За малко. Но успяхме да се справим с онези проклетници на Ел Рашад и накрая отворихме с взрив авариен люк в пункта за управление. А вие как оцеляхте! И тези с вас?

— Взехме военен планер. Излетяхме още при първите попадения на лазери в „Господаря Мордред“ — каза му Дарси.

Дукът огледа скупчените зад неговия син и дъщеря хора. Всички бяха мъже и като че ли само войници.

— Аха, а моята скъпа съпруга… тя придружи ли ви?

— Майка ни отказа да напусне кораба — студено го осведоми Андреа. — Каза, че предпочита да умре в „Господаря Мордред“, отколкото да преживее унижението от превръщането си в земен червей.

— О, колко жалко! — каза дукът. Пое си дълбоко дъх. — Но животът продължава, дори и в тези потискащи обстоятелства. — Той погледна Дарси. — Щом сте имали планер, но се оказахте тук, предполагам, че са ви свалили със стрелба — или Небесният Ангел, или някой друг кораб от флотилията на онази прокълната Небесна Жена?

— Улучиха ни един път с лазер — каза Дарси. — Кабината се запали. Нагълтахме се с дим, но успяхме да угасим пожара. Имахме намерение да се измъкнем от тази погълната от пустош земя и почти успяхме. Флотилията на Небесната Жена се насочи на юг и затова ние поехме на север и… налетяхме право на армията на Ел Рашад. — Той завъртя глава.

— Армията на Ел Рашад? — озадачено попита дукът. — Но нали и от „Меча на исляма“ не би могло да са оцелели кой знае колко много хора? Очаквах, че и той е рухнал в пламъци, като „Господаря Мордред“ и останалите.

— Не. Вярно е, падна, но почти нямаше огън по него. Лежи разбит в подножието на хълмовете на северния край на долината. Почти нищо изгоряло няма. Изглежда „Мечът на исляма“ все още е имал хелий в повечето секции. Видяхме много хора да щъкат около разбития кораб. А над него гъмжеше от планери. Започнаха да стрелят по нас. А един ни подгони и ни принуди да се върнем. Накрая вече не можехме да поддържаме височината и кацнахме наблизо… Точно насред голямо парче от тази мъртвешка пустош.

Андреа потрепери.

— Ужасно беше. И там имаше разни същества…

— Зная — каза дукът. Спомни си своята твърде близка среща с нещо, напомнящо търкаляща се топка от гърчещи се червеи.

— Ще стане и по-лошо — каза Дарси. — Отгоре видяхме няколко странни животни. Няколко големи същества навлизаха в долината. Сигурно ги привлича тази миризма на смърт. Имаше едно влечуго, което май беше дълго петдесетина стъпки от главата до края на опашката. Решихме да се скрием тук, докато свърши пиршеството с мършата.

— Да, това е най-разумното — съгласи се дукът.

— Трябва да направим колкото можем по-здрава барикада на този вход, а трябва да намерим и другите входове. В сграда с такива размери едва ли има само един. Голям късмет е, че водиш толкова мъже. Сега имаме някакъв шанс, а преди… — Той сви рамене и се усмихна на децата си. — Но нека първо ви покажа нещо, което ще пооблекчи болката от този черен ден. — Той се обърна и махна на главния техник, застанал пред магазина. — Върви да доведеш нашите пленници!