Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 113

— Излез навън и наблюдавай, но се скрий добре. Страхувам се, че и други могат да дойдат насам.

Мъжът се поклони и се отдалечи тичешком. Дукът пак се обърна към момичето, което стана и се изправи срещу него. Очите им бяха наравно.

— Значи този зъл компютър, който е убил Небесната Жена и почти е довършил Робин, все пак е решил да ви свали на земята? Странно милосърдие у машина, заради която хиляди умряха днес.

— Компютърът прави каквото му скимне. Нали ви казах, полудял е.

— Така ли? А какво беше твоето положение в Небесния Ангел?

— Моето ли? — момичето се запъна. — Бях… ами, бях личната слугиня на Небесната Жена. Още откакто в Минерва решиха, че съм достатъчно голяма, за да работя.

— Ти от Минерва ли си?

— Да. И се гордея с това.

Дукът пак сведе поглед към Робин. Младежът очевидно беше зле, изглеждаше объркан и уплашен.

Въобще не напомняше онова бодро, самоуверено петле, което изпъчено влезе в „Господаря Мордред“. Да убие тази човешка развалина не би било много забавно. Реши да го остави засега, може би ще се опомни малко, за да му отмъсти по-сладко. Попита момичето:

— Как се казваше онази твоя Небесна Жена, дето вече е мъртва?

— Джан Дорвин — бързо изговори тя и примига като от болка.

Младежът леко изпъшка и разсея вниманието на дука. Мръщеше се, сигурно се опитваше да си спомни нещо.

— Робин, ти какво помниш за Джан Дорвин?

— Нищо… не помня. Много ме боли главата. — Сега гласът му беше по-силен. Явно водата го облекчи.

— Мен помниш. Помниш, че си бил в „Господаря Мордред“. Помниш и Андреа…

— Да… Андреа. Тя къде е?

На дука не му се искаше да мисли за това.

— Помниш, че отлетя с твоята машина до Небесния Ангел. Трябва да си се срещал с онази Небесна Жена, с Джан Дорвин. Предложил си й услугите си, както на мен преди това.

— Спомням си Андреа… „Господаря Мордред“… Вашия син… дуела… нищо друго…

— Добре, Робин, за мен ще бъде истинско удоволствие да освежа спомените ти… когато живнеш малко.

Чуха се стъпки. Дукът погледна през рамо. Главният техник, излязъл да проучи околността по свое желание, сега слизаше по пътеката.

— Сир, като премислих всичко, не вярвам това да е било крепост.

— Не е — твърдо го увери момичето. — Било е нещо като грамаден пазар. Има с хиляди най-различни магазини тук.

— Сигурна ли си? — разочаровано промърмори дукът.

— Бях долу. Сигурна съм.

— Няма ли оръжия?

Тя посочи арбалета, който беше в ръцете на един от воините.

— Такива има купища. И нищо друго. Но не съм ходила навсякъде. Само слязох по-надолу от вас. А нагоре не съм се качвала.

— Предполагам, няма и храна?

— В някои магазини видях консерви, но не ми се мисли какво има в тях след толкова години.

Дукът кимна умислено.

— Странно, това място никога не е било ограбвано. Как мислиш, дали защото са знаели за някакви зарази тук?

— И аз си помислих това. Може и така да е било. Онази дупка в покрива май е пробита от ракета. А съм чувала, че по време на Генетичните войни са изстрелвали ракети само пълни с вируси.

— Да — съгласи се той. — Но може би мястото вече е станало безопасно.