Читать «Войната на небесните господари» онлайн - страница 114

— Открих и друга причина, поради която никой не е ровил тук — каза му момичето. — Когато взех арбалета, една машина за охрана се включи. Почти успя да ме докопа. Мисля, че я унищожих, но е възможно да има още някоя като нея. Затова се върнахме нагоре.

Пак се чуха стъпки — някой идваше тичешком. Мъжът, когото дукът беше изпратил навън, се втурна през широкия тунел на входа.

— Какво има? — подвикна му дукът.

— Сир, цяла група идва насам. Сега излизат от пустошта. Ще бъдат тук след десетина минути. Преброих двайсет души. Може да има и други. Видях, че носят оръжия. Пушки… саби… брадви.

— А те видяха ли те?

— Бих се заклел, че не, сир!

— Да се надяваме. Изненадата е единственото преимущество, с което разполагаме. — Той се огледа и каза на тримата си войници: — Скрийте се добре, но си изберете позиции, от които можете да стреляте удобно. — Наведе се, взе арбалета на момичето, провери дали е зареден и попита: — Имаш ли още стрели?

Тя кимна и посочи раницата си. Дукът я отвори, взе стрели, колкото можа да хване с ръка и ги пъхна под колана си. Обърна се към главния техник и двамата му подчинени, които нямаха оръжие:

— Заведете Робин и момичето там — той махна към потъналата в мрак вътрешност на най-близкия магазин. — Скрийте се добре и да не съм чул от вас нито звук!

Те се подчиниха, а дукът припряно изтича нагоре по пътеката и се скри зад изящно украсена колона. Отново провери арбалета и зачака, притиснал гръб в колоната. Не смяташе, че имат шанс да надделеят в схватката. Три пушки и арбалет срещу двайсетина въоръжени мъже. Дали са от хората на Ел Рашад? Кой знае? Може би и самият Ел Рашад е с тях. Дукът изгаряше от желание да забие стрела в главата на този нагъл глупак. Но днес Бог вече предаде в ръцете му единия враг. Да хване и двамата би означавало да иска твърде много от Бог. Чу стъпките, отекващи по тунела на входа. Напрегна се, пръстът му докосна спусъка на арбалета, чакаше промяната в звука, която щеше да покаже, че противниците излизат от тунела. Чакай. Още не… чакай… сега.

Той се извъртя иззад колоната. Падна на коляно и опря приклада в рамото си.

— Огън! — кресна на войниците.

Едва не натисна спусъка, но навреме разпозна няколко лица в стреснатата от вика група.

— Не… не стреляйте! — отчаяно извика той.

Не прозвучаха изстрели. И неговите хора явно бяха познали идващите. Дукът се изправи и бавно тръгна към двамата начело на групата, която още се точеше през тунела.

— Приветствам ви, любими деца мои — каза дукът с напрегнат глас.

Принц Дарси и принцеса Андреа, чиито лица и дрехи бяха зацапани от мръсотията на пустошта, го гледаха невярващо. Един едър войник зад тях промърмори:

— Света Дево… ама това е дукът!

— Татко… — започна Дарси и се запъна. Андреа му отправи яростния поглед на единственото си око.

Дукът вдигна ръка.

— Не, не. Спрете тези викове на радост и въодушевление. Не е нужно да ми казвате колко сте щастливи да ме видите жив и невредим — моето сърце вече ми подсказа това.

Дарси преглътна и каза:

— Разбира се, аз… ние… много сме доволни да те видим жив, татко… но как успя да се спасиш? Бяхме сигурни, че си загинал с „Господаря Мордред“.