Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 227

— Какво да правим с Клайст? — попита Кейл.

— Той има нужда от спокойствие. Отведете го оттук на място, където ще е далеч от всякакво напрежение и дисхармония.

Кейл се усмихна.

— Ако знаех такова място, сам щях да отида там.

— Това вероятно би била добра идея — не успя да се сдържи лекарят.

— Онзи лайнар Боз Икард и приятелчетата му искат да ни видят сметката — каза Кейл на Клайст и Дейзи. — Време е някои от нас да се махнат оттук.

Двамата предпазливо не казаха нищо.

— Хората открай време искат да ти видят сметката, нали? — попита Дейзи.

— О, така е, госпожо Клайст. Но швейцарците държат всичките ни пари. Искаме Клайст да вземе колкото може да носи и да ги занесе някъде, където не могат да ги докопат — да се устрои някъде, където ще можем да се оттеглим, когато балонът излети. — Балонът представляваше сигнал на Изкупителите, че атаката е неизбежна.

— Къде? — попита Клайст.

— Някъде отвъд морето. Ханзата приема с разтворени обятия богаташите. А и Рива ни е длъжница.

— А тя знае ли го? — попита Дейзи. — Мъжът ми каза, че когато сте били в пустинята, той предложил да я оставите там.

— Права е, така беше — отбеляза Хенри Мъглата.

— Само че ние никога не сме ѝ го казвали — уточни Кейл. — Освен това, Рива е причината за всичко. Тя знае, че ни е разочаровала в работата с Кити, и това е шансът ѝ да се реваншира.

— Защо да не пратим Хенри Мъглата? — попита Клайст. — Тя не би възразила да помогне на него.

— Аз трябва да остана тук.

— Така ли? — каза Клайст. — Защо?

Хенри Мъглата не се поколеба и за миг.

— В нощта преди атаката срещу Светилището ще вляза да превзема помещенията, където държат момичетата. Така че ти си единственият, който може да го направи. Пък и освен това си единственият с жена и семейство.

И така, беше решено. Клайст щеше да се върне в Испански Лийдс и с помощта на Кадбъри — той също гореше от желание да изнесе част от парите си на безопасно място — щеше да се измъкне от Швейцария с всичките им пари и каквото успеят да разпродадат междувременно.

— Малко си суров към Рива — каза Хенри Мъглата, след като Клайст и Дейзи си тръгнаха.

— Ще я изцедя докрай, ако трябва — и пак няма да е достатъчно.

Настана сърдито мълчание. Кейл беше този, който реши да опита помирение.

— Прояви голяма съобразителност, когато той те попита защо не тръгнеш ти.

— Не.

— Какво?

— Не проявих съобразителност — каза Хенри Мъглата. — Точно това смятам да направя.

— Не бъди глупак. Той сигурно ги е убил преди месеци, а може би и години.

— Не мисля така.

— На какво основание?

— На основание, че не мисля така.

— Не.

— Какво имаш предвид?

— „Не“ не е ли достатъчно ясно?

— Не съм ти искал позволение.

— Виж, може да съм търпял някоя твоя малоумна идея, че сме равни — но никой друг не го мисли. Ще правиш каквото ти кажа.

— Няма.

— Ще правиш.

— Няма.

Това дърлене продължи известно време. Имаше заплахи от Кейл да го арестува до края на обсадата и предложения от Хенри Мъглата да си завре заплахите отзад. Но това, което наруши патовата ситуация, беше един апел към сърцето на Кейл, колкото и странно нещо да бе то.