Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 225

— Стрелците им ще ни избиват със стотици.

— Ще построим защитни покриви, под които да се трудят.

— Те ще мятат и камъни през стените — тези покриви ще трябва да са адски здрави.

— Ако ми казвате, че ще има жертви — да, така е. Но ние можем да работим и от върха на Малкия брат, ако се наложи. В крайна сметка, става въпрос само за запълването на една дупка. Направим ли го, с тях е свършено.

По-късно Ормсби-Гор и Фаншоу обсъдиха събитията от деня.

— Моите хора са войници, а не скапани земеровци.

— Не бъди такъв досадник, миличък — каза Фаншоу. — Имам чувството, че всичките ми рождени дни са се струпали наведнъж. Той наистина е голям хитрец. Жалко, че трябва да умре.

Проблемът с хората, пророкуващи нещастие, е, че рано или късно се оказват прави. С каквото и велико дело да си се захванал, нещата винаги ще се объркат. Така стана и с опита за запълване на пропастта между Малкия брат и Светилището. Работниците лесно можеха да бъдат защитени от предречения дъжд от стрели с помощта на покрити пътеки, но пък те лесно можеха да се разбият с камъни, които бяха далеч по-тежки от очакваното. Щом прозряха намеренията им, Изкупителите измислиха нещо като прашка, основана на принципа на требушета, която можеше да мята неколкотонни скали на двеста стъпки от стените. Нищо, построено от Оста, не би могло да издържи на такава тежест, падаща толкова отвисоко. Разбира се, никой не бе толкова глупав, че да каже на Кейл в лицето: „Нали ти казвах“, но ако думите бяха мъгла, човек трудно би могъл да намери пътя си през лагера.

Проблемът беше решен след няколко дни; просто трябваха повече усилия. Бурета с камъни бяха изтегляни на върха на Малкия брат и изсипвани през ръба. Това беше потна, мъчна, проклета работа, но действаше. Когато Хук измисли релса, по която да се издърпват вагони нагоре по хълма с помощта на противотежести, това даже не ускори особено нещата. Ден след ден, пропастта се пълнеше. Макар да ставаше бавно, всеки член на изнервената Ос виждаше напредъка и неизбежния резултат, към който водеше той. Обещанието за успех донесе нещо като хармония. Швейцарците станаха по-търпеливи и отложиха плановете си за импийчмънт и бърза евакуация за след падането на Светилището. Дори лаконийците започнаха да се преструват, че се отнасят със съюзниците си като с равни: Фаншоу искаше Светилището да бъде превзето и с това да му се открие възможност да се отърве от Кейл, без да се задават въпроси.

Всяка нощ Кейл отиваше до заградената площ, където държаха Арбел. Понякога изкушението да влезе бе почти непоносимо, но сънищата му за нея го държаха отвън. Те се развиваха на множество различни места, които не познаваше („Защо? — мислеше си той. — Защо не места, които познавам?“). Той все се мотаеше наоколо, прокрадваше се като лудия манифактурист в лечебницата на Манастира, който бил зарязан пред олтара от жената, която обожавал, и прекарваше целия ден в ридания и въпроси към всички дали не са я виждали. Но единственото неизменно нещо в сънищата на Кейл бе изражението ѝ, когато със сърце, изпълнено с ужасна надежда, той се приближаваше към нея. Погледът, който тя му хвърляше, бе достатъчно лош в сънищата му и без да го вижда наяве. Затова той гледаше топлата светлина в палатката и сенките, които ту се удължаваха, ту се скъсяваха, докато тя се движеше насам-натам — макар Кейл да знаеше, че може да са просто прислужничките, които се грижат за момченцето или ѝ решат косата. Разбира се, опитваше се да не ходи там и да не гледа, и понякога успяваше, но покъртително рядко.