Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 229

— Нека Господ ми прости — каза Хук.

— Помни само, че те с радост биха направили същото с теб — и вече да са го направили, ако не ти бях отървал кожата.

— И това трябва да ме успокои, така ли? Че не съм по-лош от тях?

— Твоя си работа. Лично на мен не ми пука.

Последните няколко дни преди атаката минаха с трескава бързина — неприятно усещане за Кейл и Хенри Мъглата, сякаш се носеха стремглаво към нещо извън техния контрол. Сега, когато то наближаваше, онова, което се канеха да направят, им изглеждаше невероятно. Връщаха се на мястото, което мразеха най-силно на тоя свят, а все пак то ги беше оформило, и щяха да го прочистят. Два дни преди събитието зениците им се бяха свили като топлийки от вълнение — но външно бяха овладени и спокойни.

Държанието им тревожеше ИдрисПюк, който се беше върнал да наблюдава превземането на Светилището, макар че и самият той бе достатъчно напрегнат.

— Бяха като в старата поговорка — каза по-късно той на Випонд. — Обитаваните от духове къщи са най-тихи — докато не се появи дяволът.

Ако във въздуха имаше някаква влага, човек би казал, че иде буря. Нощем скакалците спираха обичайното си ритмично свирене. Като че ли имаше по-малко пясъчни мухи, опитващи се да се доберат до влагата в устите на войниците.

Хората, които се радват на разкоша на спокойния живот, гледат отвисоко на мелодрамата, на сензационните действия, на преувеличените събития, които имат за цел да предизвикат по-груби емоции от техните. Те си мислят, че животът, който водят, е истински; че нещата наистина са ежедневни и обичайни. Но за всеки, който има дори капка разум, е ясно, че за повечето от нас животът, ако изобщо прилича на нещо, е пантомима, където кръвта и страданията са реални, опера, в която певците пеят фалшиво, вият за болка, любов и смърт, докато публиката ги замеря с камъни вместо с гнили плодове. Деликатността и изтънчеността са фантастичното голямо бягство.

Късно следобед Хенри Мъглата дойде да види Кейл, преди да започне изкачването си към стените на светилището.

— Не мога да повярвам — каза той, — че се опитвам да проникна в тази лайнена дупка.

Кейл го изгледа.

— Исках да уточним приготовленията за погребението ти.

— Нима?

— Може да те увием в кучешко одеяло и да те изхвърлим през кенефа на Западната стена. Ако успея да събера оркестър, ще свирим „Имам прелестен грозд кокосови орехи“. Ще ти хареса.