Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 223

— Нека да е утре — прекъсна го лекарят.

— … ще се върнем утре. Както кажеш.

Върнаха се в командния център и удариха по няколко питиета и по една цигара.

— Той има бебе. Изумително! — възкликна Хенри Мъглата.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Да. Просто му дойде малко множко, това е.

Клайст обаче не се оправи. Да, определено се посъвзе, но беше разтърсен, както казват ирландците. През следващите няколко дни си остана разтърсен. Постоянно трепереше леко и изглеждаше, все едно току-що е бил цапардосан — с някакво объркано и зашеметено изражение. При едно кратко посещение на другия ден двамата — озадачени, защото не им се струваше логично той да е по-зле, — започнаха да осъзнават какъв може да е проблемът: опитът им в страданията (жестокост, смърт, насилие) бе необичайно голям, но не задължително обширен. Докато отиваха да поговорят с лекаря, се увлякоха в горчива дискусия по другата злощастна тема около връщането на Клайст. Хенри Мъглата не бе имал представа, преди Клайст да го спомене мимоходом, че той се е върнал при Светилището, помъкнал със себе си Арбел Матераци.

— Ти си проклет идиот.

— Да.

— И сега какво?

Кейл не каза нищо.

— Това би могло да разбуди много от онези змии, за които все приказваш.

— Едва ли. Нас не ни обичат — но нея също не я обичат. Матераците са едно нищо, просто досада.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Какво казва ИдрисПюк?

— ИдрисПюк не знае и не иска да знае.

— И си сигурен в това, защото…

— Той ми го каза.

— Е, и какво ще правиш с нея?

— Ще я оставя да се задушава бавно в собствен сос.

Всъщност, той откри, че ако държи Арбел затворена наблизо, но без да му се налага да я вижда, това му вдъхва известно спокойствие. Така имаше някакъв контрол, който преди бе загубил: знаеше точно къде е тя. Това беше още нещо, което бе забелязал за властта, този път нещо хубаво: тя беше като пиенето — правеше света по-светъл. Докато вечеряха с Хенри Мъглата, Кейл бе необичайно мълчалив. След като половин час не обели и дума, накрая погледна Хенри и попита небрежно:

— Мислиш ли, че съм луд?

— Да — отвърна Хенри Мъглата. Но въпросът бе странен, зададен по странен начин, и той се уплаши.

С всеки ден, в който Оста стоеше пред Светилището, зяпайки стените, властта на Кейл му се изплъзваше. Все повече се налагаше единственият вариант да разпусне армията, оставяйки малка част, която да пречи на Изкупителите да излязат. Но тогава Изкупителите трябваше само да чакат силите на запад да контраатакуват и да вдигнат обсадата следващата година, или дори по-следващата. След това биха могли да попълнят запасите си и да го използват като база за настъпление срещу Оста. Ханзата вече се оплакваше от цените на своите предимно хесенски наемници, на лаконийците не можеше да се вярва, а сега и нови религиозни дрязги се бяха разразили навсякъде. Кейл знаеше, че Изкупителите имат ресурсите да се прегрупират и че Боско ще вложи цялата си енергия в закупуването на нужните средства, за да изкопира пушките на Хук. Ако успее, най-голямото предимство на Кейл щеше да е загубено. Още по-лошо бе, че жлъчните, макар и неразбираеми религиозни различия, накарали десетте швейцарски църкви да се разцепят, изплуваха отново сега, когато заплахата от Изкупителите се разсейваше. Ставаше все по-трудно да се попречи на тези религиозни схизми да застрашат единството на Новата армия. Кейл трябваше да приключи с тази война бързо, а това означаваше да превземе Светилището. Светилището обаче не желаеше да бъде превзето.