Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 222

Представете си кашата от объркани и наранени емоции, която пристигна в лагера на обсадната армия пред Светилището няколко дни по-късно, травматизираната радост на Клайст и Дейзи и кипящия страх и гняв на Арбел Матераци.

Кейл вече беше приготвил за Арбел една заградена площ, добре охранявана, далеч от любопитните носове в палатковия лагер, израснал край стените на Светилището. Беше обмислил внимателно дали да се отдаде на дребнавата злоба и да се погрижи мястото да е възможно най-неудобно, или да покаже на Арбел, че е човек, с когото трябва да се съобразяват, като съумее да ѝ осигури лукс дори в лайнена дупка като пустошта пред Светилището. За щастие на Арбел, избра второто. Освен това съжаляваше донякъде за недомисленото си решение да я доведе тук — на малцина е дадено да правят каквото си искат, и той откриваше една друга страна на тези си необятни възможности: абсолютната власт обърква абсолютно.

Арбел и двете ѝ прислужнички бяха посрещнати от новите ѝ стражи на няколко мили от лагера и отведени до комфортния ѝ затвор, така че никой да не я види. Клайст почти не забеляза; той едва се сдържаше, когато отведе жена си и детето да видят Кейл и Хенри Мъглата.

Щом влезе в командния им пост, където те неуспешно се мъчеха да намерят решение на проблема с непревземаемостта на Светилището, те забелязаха чудодейната промяна у него — не само защото беше щастлив, на мястото на прежното му дълго нещастие, но и защото кипеше от енергия, заради която изглеждаше почти луд. С него вървеше ококорената Дейзи, носеща бебето на хълбока си. Историята се изля от него в объркан порой възторжена реч, несвързан и труден за проследяване. Но главното бе достатъчно ясно: това бяха жената и детето, върнали се от мъртвите. Едно нещо обединяваше и тримата: изумлението, че е възможно животът да бъде толкова безумно добър. Те не бяха на себе си — не изненадани, а направо потресени от радост. Прегръщаха Дейзи, прегръщаха бебето, после пак прегръщаха Дейзи и настояваха да чуят отново цялата история, преливащи от въпроси къде е била и с кого. И макар че тя се почувства унизена, когато Клайст им разказа защо е бягала от Лийдс, те се зарадваха, особено Хенри Мъглата, чиято омраза към управляващата класа на града само бе нараснала по време на отсъствието му. После наредиха да им донесат храна и пиене, дадоха ѝ официална прошка за всички минали престъпления, и понеже бяха толкова щастливи — за всички бъдещи. Тогава Дейзи забеляза, че Клайст е пребледнял като платно. Когато посегна към него, той падна от стола, цапардоса си ужасно главата в крака на масата и повърна. Повикаха лекар, стражите вдигнаха внимателно Клайст и го отнесоха в луксозния фургон на Кейл.

— Просто е пренапрегнат — каза лекарят. — Нищо чудно — аз щях да получа удар, ако ми се беше случило такова нещо. Има нужда само от малко мир и спокойствие с жена си и детето. Ще се оправи.

— Ще оставя иконома си при теб — каза Кейл на Дейзи. — Ако искаш нещо, каквото и да е, само му кажи. Ние ще се върнем по-късно.