Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 221

Това бе моментът, в който Клайст окончателно влезе в онова черно място, където вратите са затворени, а на прозорците има решетки. С изключение на едно нещо. Докато се отдалечаваше все повече от милионите радости, с които едва не се бе сблъскал, не можеше да забрави съвсем образа на младата жена, причинил му такава ужасна болка: лесната за пренебрегване познатост на движенията. Струваше му се разумно да се махне от причината за тази агония. Ако се върнеше да я погледне пак, това само щеше да влоши нещата.

Но той въпреки това се обърна. После спря. Беше глупаво. Безсмислено. Нелепо. Той извъртя пак коня си и продължи да се отдалечава от жената няколко минути, за да направи връщането невъзможно, да не се наранява повече без причина. Вече беше прекалено далеч. После някаква безсмислена надежда за нещо — може би да види поне ехо на всичко, което бе загубил — го накара да обърне отново. Искаше му се хем да препусне натам, хем да не препуска. Но го обзе някакво спокойствие; чувството, че отива да зърне едно последно, призрачно напомняне за нейното присъствие. Не можеше да се нарече надежда, защото тя бе мъртва, но беше отдалечаване от черната стая. Нетърпелив, той продължи нататък, вече взел решение, копнеейки да приключи с това. „Погледни я, начеши си крастата и сложи край на тази идиотщина.“ Подмина края на своята колона и препусна нататък, към виещите се останки от бившите придружители на Арбел. Докато се приближаваше, те го гледаха с опасения — каква ли нова беда ги чакаше? Той не им обърна внимание и бавно затърси сред безредната върволица. После я зърна, точно пред себе си. Виждайки ханша, който Дейзи никога не бе имала, той за малко да не каже нищо — тя не бе дори далечно подобие на момичето, което бе загубил. Нещо ужасно се сгромоляса в сърцето му. Той извърна коня си пред лицето на цялата тази безсмисленост — но конят, разиграван повече, отколкото смяташе за уместно, се задърпа и запръхтя раздразнено. При неочаквано силния звук Дейзи се обърна, уплашена нещо да не навреди на момиченцето ѝ. Клайст се втренчи в нея. Все още несъзнаваща, тя отвърна на погледа му, подозрителна към този странен младеж, а после разтревожена, щом видя бледото му лице да побелява съвсем. Той нададе ужасен вик, сякаш умираше.

Тогава ѝ просветна. Тя вдиша тъй дълбоко, като че ли този дъх трябваше да ѝ послужи за остатъка от живота ѝ. Той скочи от коня и се опита да стигне до нея толкова бързо, че се подхлъзна и падна в калта, стана и се подхлъзна пак, изключително нелепо.

— Дейзи! Дейзи! Дейзи! — крещеше той, а после сграбчи нея и детето в безумна прегръдка. Но тя не можеше да промълви и дума, можеше само да се взира в него. Под погледите на смаяните зяпачи те коленичиха в калта, неспособни да плачат, и просто застенаха. Детенцето си намери нова играчка — косата на баща си, приемайки небрежно радостната агония, притиснала го в обятията си.

— Чест! — извика бебето — макар че не би могло да каже точно това, така прозвуча то на гледащите прислужници. — Чест! Чест!