Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 220

Клайст беше прекарал първия ден, яздейки отпред в приятно вцепенение. Времето бе топло, постоянно менящият се пейзаж действаше като наркотик срещу разяждащото го страдание. Отчаянието, със своите петдесет нюанса сиво, може да даде на ранената душа дни като този. Той мина назад по колоната само веднъж, когато Арбел довършваше вечерята си. Размина се с Дейзи, разчистваща мръсните чинии, само за две минути.

На следващия ден се разнесе вик за спиране и той се върна назад по колоната да види какво е причинило забавянето — счупена спица на едно старо колело. Дейзи бе пратена да занесе вода на благородниците и пристигна точно когато Клайст, разбрал, че просто трябва да чака, докато оправят колелото, се обърна да се върне в челото. Тя го зърна за кратко, но достатъчно ясно. Той обаче се беше променил; сега имаше измъчен вид, за разлика от някогашната му жизненост и спокойна енергичност. И разбира се, беше умрял отдавна в деретата и клисурите на хълмовете Квантокс. Как можеше той да е тази голяма клечка, яхнала кон, с властта да накара дори аристократите да млъкнат?

На третия и последен ден казаха на спътниците на Арбел, че могат да се разкарат. Клайст, който бе прекарал тежка нощ, мина назад по колоната, за да провери дали с Арбел не е останал някой, който може да причини неприятности. Тя се опитваше да вземе със себе си петима от своя антураж, включително двама мъже, които явно бяха използвани за охрана.

— Можеш да вземеш две прислужнички. Това е достатъчно.

— А кой ще ме пази?

— О, ние, ваше височество. С нас сте в безопасност, все едно сте в Мемфис.

— Мислиш, че е забавно ли?

— Не особено — но е най-доброто, което мога да измисля в тази жега. Две прислужнички.

— Три.

— А какво ще кажеш за една?

За да подчертае, че това е краят на разговора, той извъртя коня си и го подкара покрай колоната, сякаш искаше да провери дали заповедите му се изпълняват. Дейзи се намираше на петдесетина стъпки от него, обърната странично, и се навеждаше да вдигне дъщеря им, която все се опитваше да се шмугне между колелата на движещите се каруци. Този път той видя лицето ѝ достатъчно ясно, но на нейната възраст една година може да е дълго време. Тя бе напълняла: вече не беше върлинесто момиче, а млада жена. Нещо в движенията ѝ размърда неприятни спомени и ако тя се бе засмяла, вместо просто да се усмихне на отчаяните усилия на момиченцето да се освободи от закрилящата прегръдка, той би познал този звук навсякъде. После тя закрепи здраво детето на ханша си — то протягаше пухкави ръчички да дръпне вече много по-дългата ѝ коса, — мина покрай един покрит фургон и се скри от погледа му. Сега Клайст изпита не вцепенение, а ужасен пристъп на чувство за загуба и горест. Прииска му се да се махне оттам, затова пришпори коня си обратно към челото на колоната и даде знак на водача да подкара отново конвоя.