Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 219

— Бъди добро момче и се разкарай оттук.

— Всичко е наред, господин Любек — каза Арбел. — Този човек е оръдие на Томас Кейл. Разбира се, имате законна заповед, нали?

Клайст взе един лист и оловен молив — напоследък все му се налагаше да пише разни неща, — написа „Арестувана си“ и го подписа. Тъкмо се канеше да ѝ го връчи, когато се спря.

— Трябва да има обвинение. — Замисли се за момент и добави: „За неплатени данъци“.

— Ами ескортът ми? Какво ще стане с тях?

— Ще бъдат обезоръжени и ще дойдат с нас. След ден-два ще ги пуснем.

— Къде ме водите?

— Изненада. Но не се притеснявай. Ще ти бъде интересно. Може да научиш нещо. Кажи на хората си да не правят глупости. След пет минути потегляме.

Съвпадението е странно нещо. Всички знаем, че за всеки път, когато попаднем на познат на неочаквано място, в живота ни трябва да е имало още сто такива срещи, които не са се състояли — онази отдавна загубена любов е била на осемдесет стъпки вместо на пет; или пък е била на пет, но ние случайно сме гледали в другата посока. И така нататък. Всяко съвпадение намеква за стотици почти-съвпадения, които не са се случили на косъм. Има нещо неприятно в загубата на всички тези шансове за нещо чудесно, което би могло да промени живота ни, ако не бяха няколко стъпки или разсеян поглед.

Почти прекрасното събитие за Клайст в този ден беше, че жена му Дейзи и детето им се намираха сред придружителите на Арбел, и щяха да са принудени да останат там още поне три дни. Но присъствието ѝ не беше чак толкова удивителна случайност. Наскоро Дейзи беше уволнена като кухненска прислужница от семейството на един търговец за кражба на зеленчуци — не един-два моркова и някой картоф, а цели чували. След като се махна, те откриха, че кражбите ѝ включват и малки, но ценни бижута. В резултат на това хермандадът дойде да я търси и тя осъзна, че е време да изчезва. Проблемът беше, че не притежаваше полезни умения — беше една проста чистачка. Имаше бебе, а никой не напускаше Испански Лийдс. Тъй като фронтът се движеше неотклонно на запад, хората само се връщаха тук. След няколко тревожни дни, понеже не ѝ се рискуваше хермандадът да я спипа на градските порти, тя бе принудена да подкупи готвача от кервана на Арбел да я вземе като миячка, без заплата. Така поне се измъкна от града, а щом излязоха, ѝ се стори разумно да остане под защитата на колоната. Носеха се напълно неверни слухове за пета колона на Изкупителите. Беше ѝ дошло до гуша от тежката работа за без пари и смяташе да изчезне от антуража на Арбел посред нощ, заедно с всичко ценно, което успее да докопа, но пристигането на Новата армия сложи край на тези планове. Сега беше прекалено опасно да бяга. Човек би си помислил, че в колона от само двеста души, повечето войници, е неизбежно тя да срещне своя съпруг, смятан за мъртъв. Но тя се стараеше да не се мярка пред очите на хората (за всеки случай). Понякога ѝ се налагаше да излиза от фургона на миячките, но той бе разположен в опашката на колоната, така че никой да не е принуден да гледа как по-низшите слуги вършат мръсната работа. И така, моля, направете залозите си във великата игра, разиграваща се вечно зад гърбовете ни: за Дейзи — живот на мрачна несигурност, за Клайст — самотна смърт. Хвърлете заровете, завъртете колелото, разбъркайте картите. Играйте!