Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 216

Но след като нямаше да стане бързо, нито дори сравнително бързо, за Кейл бе трудно да намери начин да избегне срива. Зимата наближаваше и той щеше да е принуден да разпусне армията, преди да се е разпаднала от липса на храна, вода и импулса, нужен за поддържането на такива разнородни групи — предсказуемо, Новата армия и лаконийците вече се мразеха — на бойна нога в такива враждебни условия. Даже Кейл се изненада, като разбра колко малко сигурност са му донесли великите му успехи от последните месеци. В много отношения положението му не беше по-сигурно, отколкото, да речем, в деня, когато Дийдри уби Двамата Тревър. Той беше очаквал да се сдобие с власт, която да му даде известен отдих, защита, убежище, а сега виждаше, че макар да има власт — и то голяма власт, тя не е толкова солидна, колкото си е представял. Беше си въобразявал, че ще е като стена, но тя не беше: беше като нещо друго, което не можеше да определи.

Въпреки цялата неяснота по въпроса колко могъща всъщност е властта му, той явно разполагаше с големи количества от нея; затова успя да направи нещо много глупаво. Знанието го беше обсебило и той все се страхуваше, че не притежава достатъчно. За него то бе като биберона в устата на младенец. Рано беше разбрал, че информацията е странно нещо: лесно може да се окаже, че твърде голяма част от нея е грешна, или пък още по-зле — вярна, само че непълна и заблуждаваща. Въпреки това, по някаква причина, той си мислеше, че умее да пресява добре данните, и се беше научил никога да не вярва на един източник, дори да е онзи, когото цени най-много на този свят: ИдрисПюк. Вярно, че се срамуваше малко от това, но не достатъчно, за да го спре. Най-важният му алтернативен източник беше Кулхаус, който ставаше толкова по-надменен и противен, колкото повече успяваше да демонстрира на света интелектуалното си превъзходство. На него никога не му стигаше да е прав; трябваше и някой друг да греши — и той искаше хората да го разберат. Това беше слабост, може би дори недъг, както и фактът, че емоционалното му разбиране за света бе доста грубовато. Въпреки това, като източник и оценител на информация, той беше безценен. Да не забравяме и Клайст. Разузнаването бе нещо, в което го биваше и което го държеше зает — достатъчно, за да го разсее донякъде от факта, че се намира опасно близо до острия нож или скъпия наркотик, от който никога няма да се събуди. Клайст още не беше готов, но често си мислеше за това. Бе изкарал много горчиви нощи, утешавайки се с мисълта, че може да сложи край на всичко. Да не забравяме и Саймън Матераци. Кейл беше дал на Саймън свободата да ходи където си иска. Саймън можеше да му каже какво става в лагерите и по улиците. Именно Саймън пръв му съобщи, че куклите Кейл повдигат духа, както и че безкрайните поражения и последвалите кланета са деморализирали войниците дотам, че те не са в състояние да се бият повече. Но Хук вече бе усъвършенствал огнестрелните си оръжия и бе изработил стотици пушки, които щяха да променят всичко и да дадат на хората единственото, което правеше ненужно манипулирането на тяхното доверие: успех. Едновременно от Кулхаус и от Клайст, а малко по-късно и от ИдрисПюк, Кейл получи една и съща информация: Арбел Матераци бе получила разрешение да замине да потърси закрила в Ханзата. Беше отвратен и шокиран от болката, която изпита, щом прочете за заминаването ѝ. Дори той осъзнаваше колко глупаво е да се чувства, все едно го е предала отново. Всъщност никога не беше преставал да мисли за нея. Той осъзна — и това го доказваше, — че тя никога не е мислила за него, освен като за човек, който трябва да бъде избягван. Никакво количество гняв към себе си заради неговата отвратителна глупост не можеше да попречи на безполезното му детинско сърце да крещи над гнева му: „Как е могла да го направи? Как е могла?“