Читать «Плясъкът на крилете му» онлайн - страница 213

— Да вървим в покоите му.

Той взе със себе си няколко души и се отправи към Боско, като се мъчеше да измисли какво да стори. Но когато пристигна в малкия коридор, водещ към покоите му, папата стоеше усмихнат на вратата.

— Драги ми Гил! — каза той. — Като ти кажа какво означава всичко това, ще ми се смееш, че съм пропуснал да съзра нещо толкова очевидно. Гледах и не виждах. Влез, драги приятелю. Влез. — В това ликуващо настроение Боско въведе разтревожения Гил в най-интимните си покои.

И така, сега армиите на Оста свиха на юг към голямата крепост и опора на Изкупителската вяра, към извора и източника на всичко: самата велика катастрофа. Нямаше кой знае какво чувство на триумф, докато обсаждащата армия лагеруваше пред внушителната грамада на планината, върху чието равно било бе построено Светилището. Шартр не бе направен да издържа срещу армия, и въпреки това бяха нужни три месеца кръв и страдания, преди Новата армия да преодолее защитите му. Светилището беше проблем от съвсем друг порядък. Никой дори не се бе доближил до превземането му през последните шестстотин години. Трудно можеше да се проумее как някой би могъл да го стори: то бе достатъчно голямо, за да се изхранва от чудодейно плодородната почва, пренесена от оазиса Войнич, и разполагаше с резервоари, които побираха вода за две години, че и повече. А в заобикалящите го сухи земи даже пиреят и бършилистът се бореха за оцеляване. Лете жегата бе непоносима, макар че нощите бяха мразовити; а през зимата, която щеше да дойде само след четири месеца, можеше да свие такъв студ, че се говореше, че от небето падали замръзнали птици. Това, разбира се, беше преувеличение — не на последно място, защото тук птиците нямаше от какво да живеят. Освен това, по причини, които никой не разбираше, зимите понякога бяха почти меки. И все пак, пустошта пред Светилището не бе годна за живеене, особено на толкова голям брой хора. Но трудностите далеч надхвърляха изхранването на двайсет хиляди войници във враждебна обстановка, далеч от всичко, с терен, който на двеста мили околовръст беше опоскан от всякакви източници на храна. Всички кладенци бяха отровени, а всички сгради — изгорени.

Трябва да се отбележи, че за Кейл се грижеха добре, в уютно обзаведени каруци с ресори и свестен матрак, така че да му е удобно при дългите пътувания, и още един голям фургон, в който да работи и да се среща с големците. Въпреки всичките си успехи, войските, събрани около Светилището, се състояха отчасти от хора, които се отнасяха към Кейл не по-малко враждебно от Изкупителите, взиращи се в него от стените на Светилището. Щом осъзнаха, че Изкупителите ще загубят, лаконийците дадоха на Оста трихилядна армия, която сега лагеруваше редом с Новата армия. Лаконийският генерал, който я командваше на теория — Дейвид Ормсби-Гор, на практика отговаряше пред Фаншоу, чийто главен проблем беше дали да предприеме нещо срещу Кейл сега, когато щеше да има много възможности, или да чака падането на Светилището и да се отърве от него после. Проблемът с чакането беше, че вече бе ясно, че завладяването на Светилището може да отнеме дълго време — достатъчно дълго, за да могат Пета, Седма и Осма Изкупителска армия, които се бяха оттеглили в обширните им западни територии, да се прегрупират след пердаха в Шартр и да контраатакуват. Лаконийските ефори искаха Кейл да умре като отмъщение за разгрома при Голан, но Фаншоу повече се тревожеше за бъдещето. Отдавна беше разбрал, че Кейл не само е отказал да прогони илотите, но и се е погрижил да бъдат обучени, за да вдигнат въстание срещу лаконийците. Той се опасяваше, че щом срази Изкупителите или ги изтика отвъд границите, Кейл ще разполага с достатъчно власт и симпатии към илотите, за да ги обучава и снабдява. Можеше дори да се намеси пряко, за да подкрепи един бунт. В момента обаче умът на Кейл беше много далеч от търсене на някаква кауза освен собственото му оцеляване.